Науката и спорта  – Философия на спорта – Спортсменството

Науката и спорта – Философия на спорта – Спортсменството


Живко Проданов

„Философски очерци за спорта“

Спортсменството-

Спортсменството винаги е било съществен и щекотлив проблем на моралната философия на спорта. Едно просто етимологично извеждане на понятието „спортсменство” завършва с определянето му като поведение, подобаващо на спортсмена, който е човек, интересуващ се от спорта или участващ в него [1]. Това обаче е тавтологично определение. То няма никаква информативна стойност, нищо не ни казва за моралната особеност на понятието, а тъкмо тя е съществената за него. Както в другите области на обществения живот, в спорта поведението на отделните индивиди е различно. В спортният свят откриваме поведения, достойни за похвала, както и такива, които трябва да бъдат морално осъдени. Моралната похвала или порицание са свързани с представата ни за „честна игра”. Въпреки широкото разпространение на този израз, неговото точно съдържание е много обсъждано. В средата на 19 в. той не се нуждаел от особено пояснение, тъй като спортът бил запазена област за един еднороден елит, със стабилен морален статус, в който нямало място за измама, нито дори за склонност към нея. Благовъзпитаният спортен елит просто е знаел, че определени постъпки са непочтени и не е допускал някой от техния кръг да прибягва до тях. Ала с демократизацията на спорта нещата започнали бързо да се променят. (Става дума за английския спорт.) За илюстрация може да ни послужи ситуацията във футбола. Въведен бил наказателният удар, което за английския джентълмен, който бил истински спортсмен, било изключително обидно. Той винаги играел почтено, а наказанието е за непочтено поведение. Как би могъл да приеме „правило, допускащо, че играчите са склонни да спъват, ритат и блъскат своите противници, изобщо да се държат просташки. Смятал е линиите, маркиращи наказателното поле, за позор за игрището на public school” [2]. Аргументите зад това изказване са интересни и поучителни. Играчът може да спъва, рита и блъска своя противник умишлено или случайно. Ако това стане случайно, не се налага никакво наказание. Никой спортсмен не би замислил такова поведение. Никога, защото това накърнява неговото достойнство, чест. Той очевидно мисли като Ювенал: единственото нещо, което прави живота на човека достоен, е честта. Спортът се практикува от джентълмени, от хора на честта, поради което наказателният удар и наказателното поле за тях са излишни и обидни. Днес такива аргументи могат да предизвикат умиление или недоумение. Както в древността, и в съвременността ни самата демократизация на спорта е нещо добро, защото го прави широкодостъпен и открива простор за проява на атлетичните способности на хора с различен социален произход. Но техният различен социален статус поражда и морални проблеми. В античността демократичният спорт е съхранил аристократичната етика и я прилагал като своя. Моралният хоризонт на древния атлет не се отличавал от хоризонта на военния аристократ. Той общо взето е уважавал ценностите на архаичното минало и вървял по неговите следи. Поради това не му се налагало да избира между по-добро и по-лошо. Знаел е предварително кое е добро. Победата, разбира се! Загубата е хоризонт, отвъд  който няма слава, чест, нищо вече няма. Гърците, известно е, били фанатици на състезанията, но фанатици, които добре са схващали стойността на победата в тях. Имало е и непочтено обявявани за победители [3], но това, за което сега ще стане дума, надминава всичко. През 76 г. Нерон пристигнал в Ахейя (Пелопонес), обхванат от възбуда да задоволи безмерното си славолюбие и чрез спорта. Само гърците разбират от изкуство и състезания и следователно единствено те могат да оценят неговия изключителен агонален талант. Така казвал той, и наредил всичките големи, панелински игри да се състоят още същата година, за да участва в тях и да покаже на истинските ценители ненадминатото си майсторство. Както вече се досещаме, съвсем „честно”и „справедливо” Нерон побеждавал във всички състезания, в които участвал. Завръщайки се в Рим, той бил приветстван от безделната тълпа и от раболепния Сенат като велик „майстор” и „победител” на олимпийските, питийските, истмийските и немейските игри. Ласкаели го като „единствения национален герой от сътворението на света и от основаването на Рим насам” [4]. Вмъкнахме тази случка, само за да подсилим представата си за изключителната стойност на спортната слава, на която не е могъл да устои човек, който би трябвало да я търси другаде, в политиката. Но в нея, много повече отколкото в изкуството и спорта, Нерон проявява чудовищна безнравственост. Славата, придобита по пътя на безнравствеността е „образец”, който не бива да следваме в никоя дейност, в това число в спорта. Славата, естествено привлича всеки атлет. Тя не е безразлична и за атлета-спортсмен, стига да е следствие на  почтена победа. Спортсменът знае, че „короната на победата стои празна на главата на измамника” [5]. Непочтената победа опозорява „победителя”. Този спортсменски манталитет обаче не е намерил хранителна среда в съвременния спорт. Днешните атлети не са съхранили етиката на джентълменския спорт, а са усвоили друга, която влиза в открит конфликт с нея. Процесът на демократизация на съвременния спорт е процес на неговата джентрификация. Аристократичният морал отстъпва на буржоазния. Буржоазната етика на безусловния успех става етика и на спорта. Спортът се превръща в „спорт за постижение”. В преследването на все по-високи постижения крехката диафрагма между почтеността и непочтеността, между спортсменството и неспортсменството в него се скъсва. Честната игра, която обикновено се смята за ядро, ако не синоним на спортсменството, почти навсякъде отстъпва пред нечестната. В своето безславно отстъпление тя наистина се свива до една формална честност, бележеща „етическия минимализъм” на морала в днешния спорт [6]. Аналогично и спортсменството, което в неговия истински смисъл е своеобразен връх и символ на нравствено поведение в спорта, се свежда до „морален минимум – една стъпка отсам криминалното поведение” [7]. От казаното дотук е интуитивно ясно, че спортсменството е честното поведение на атлетите и на всички свързани с тяхната дейност (треньори, ръководители, съдии). Това всички го знаят, но някои или не схващат неговия истински смисъл, или умишлено го премълчават, за практична изгода. Тук Кантовата философия на морала, колкото и да изглежда безполезна или непродуктивна относно действителността, както често се твърди, може да послужи за ориентир при определянето на спортсменството. Формулировката на Бътчер и Шнайдер фактически е съобразена с Кантовия морален закон (категоричен императив), който да си припомним, повелява да използваш себе си и всекиго „винаги като цел, никога само като средство”. Приложен към спорта, този закон изисква безусловен респект към личността – към своята и на съперника в състезанието. В спортният агон никой не бива да си позволява да инструментализира другия. Превръщането на другия само в средство е сигурен знак за неспортсменство. С това си разбиране вече излизаме от кръга на сетивната интуиция, с която се докоснахме до „формалната честност” в света на спорта. С интелектуална интуиция, каквато използва Кант, ние ще схванем дължимите честност, честна игра и спортсменство, чиято оскъдност в съвременния спорт е тревожен симптом на морална криза в него. Очевидно разговорът ни върху спорта е повърхностен, ако не засегнем по-дълбоко проблема за нравствеността, тематизирана в „спортсменството” или „честната игра”. Тези две понятия, както отбелязахме, са почти неразличими, поради което често биват използвани като синоними. Затова обширният анализ от Бътчер и Шнайдер на fair play е анализ и на спортсменството. В анализа си те последователно показват интелектуалната неубедителност на различни тълкувания, пренебрегващи най-същественото в понятието за честна игра или спортсменство – задължителният респект към самата игра. Този респект включва уважението към личността, а това вече е конкретен израз на абстрактния морален закон от Кантовата философия  на морала. Популярното тълкуване на честната игра или спортсменството е свързано с „формалната честност”, състояща се в спазване на писаните конститутивни правила на играта. Но играчите спазват тези правила, понеже, ако ги нарушат, рискуват да не завършат състезанието и сами да се лишат от възможността да го спечелят. Такова поведение само външно наподобява на истинското спортсменство. То е хетерономно, външно обусловено. За истинският спортсмен това е обидно. Истинският спортсмен е автономна личност, в Кантовия смисъл на думата. Той не се нуждае от външно наложени му правила. Спортсменът си само налага правило със сила на морален закон, който изисква от него респект към играта и към личността на съперника. Само така можем да разберем голямото удивление и горчивина, с които атлетът-джентълмен е посрещнал въвеждането на наказателния удар във футбола. Умишлено той никога не би спънал, ритнал и блъснал никого в играта. Който уважава не само правилата, но и самата игра, той уважава и личността на противника, като собствената си личност. Към такъв извод ни насочва и анализът на Бътчер и Шнайдер на честната игра или на спортсменството в спорта, а и самите те стигат до него. „Отношението на респект към играта лесно води до отношение на респект към собствените ни съперници. Ако човек цени и се стреми към добре играната игра, той не може да разглежда своите противници като … врагове” [8], които трябва да победи на всяка цена, без да подбира средствата. Етиката на спортсмена е съвсем различна от етиката на безусловния успех. Спортсменът не подценява победата, но и не я абсолютизира. Абсолютизирането на победата подхранва съблазънта да мамиш и изобщо да правиш всичко, което би ти помогнало да я постигнеш. Това е нещо обичайно за общество, в което успехът се отъждествява с победата, независимо как тя е постигната. В такова общество, в което „грозната победа” е за предпочитане пред „красивата загуба”, истинският спортсмен се чувства твърде неуютно. Вече можем да направим обобщение на две контрастни схващания за спортсменство – едното, за спортсменство, изразяващо рядко срещания днес джентълменски морал, второто, изразяващо днешните обичайни нрави в спорта и в обществото изобщо. В съответствие с казаното за спортсменството, понятието „спортсмен” ще използваме за атлета, чието поведение съответства на джентълменския морал. От гледище на днешния спортен морал, такъв атлет е необикновена личност. Спортсменът е необикновена личност не поради някакви изключителни атлетични способности или умения, а защото притежава нравствени качества, каквито днес рядко се срещат сред хората. Неговото поведение е образец на атлетично достойнство, изразено в категориите „чест” и „честност”. За спортсмена честта е единственото нещо, което прави живота достоен, а тя задължително изисква честност. Изтлее ли честността, изчезва и честта, а с нея и спортсменството. От него остава само празна черупка, в която се наместват негови подобия. Спортсменът не е обикновена, но не е и свърхестествена личност, лишена от нормалните човешки желания. Той обаче не е склонен да задоволява желанията си, заобикаляйки дълга – да вижда във всяка личност винаги цел, никога само средство. Неговото поведение наистина е  рядък случай на осъществяване на Кантовия категоричен императив, което Кубертен е мечтаел за всеки съвременен атлет. Спортсменът, като всеки атлет, естествено, желае да е пръв в състезанието, но свързва това свое желание с чувството си за дълг, което в конкретния случай означава чувство за респект към личността на всеки участник в състезанието. За истинското спортсменство не е достатъчен респектът към правилата на играта. Атлетът може да спазва правилата от страх да не бъде изключен от играта, без да изпитва чувство на респект към самата игра и към личността на съперника. Трудно е да си представим, че такъв човек би помогнал на изпаднал в беда противник, щом като това не нарушава правилата на играта. Но, ако е движен от чувството на респект към неговата личност, би сторил това, макар че никакви правила на играта не го изискват. Чувството на респект към личността е сходно на чувството за дълг, за което говори Кант в неговата философия на морала. Човек може да постъпва съобразно дълга по навик или от страх да го наруши и в този случай той не е истински нравствен. Но ако постъпва от чувство за дълг, той е истински нравствена личност. Спортсменът при всякакви ситуации действа воден от чувството, че е длъжен да вижда в другия цел, не само средство за постигане на целта си. Който спазва правилата на играта, без да е воден от посоченото чувство, само външно наподобява на истинския спортсмен, на атлета с джентълменски морал. В днешно време атлети с такъв морал са изключителна рядкост. Това не се дължи само на нашата мотивираност от емоции, породени от подтика ни да придобиваме. Ако  се опитаме да обясним човешките постъпки единствено с мотиви от такива емоции, ние бихме много сгрешили. Постоянно трябва да си припомняме, че нашето поведение е културно обусловено, че в някаква степен сме възприели обичайния морал на културния свят, в който живеем. Полярната противоположност на този морал на образцовия джентълменски морал поражда парадокса на спортсменството, от гледище на практикувания спорт. Спортсменството изисква атлетът да се справи в крайно сериозна и емоционално наситена ситуация, да действа така, сякаш участва в игра само за развлечение. След като се е подготвял и лишавал в продължение на седмици, месеци, дори години, след като е мечтал за победата и нейните обилни плодове и „буквално се е изчерпал физически и емоционално в нейното преследване – след всичко това – да изискваш от него да постъпва честно в състезанието, скромно при победата и възхитително спокойно при поражение, е да изискваш много, и все пак това е същността на изискването за „спортсменството”, което извисява атлета” [9]. Естествено, това изискване е обременително за всеки атлет, особено за професионалиста, за когото победата и високото постижение са изключително важни, екзистенциално значими. За да се утвърди в силно конкурентния спортен свят, той трябва да изпреварва своите съперници. В света на професионалния спорт няма място за сантименталност, нито за спортсменство като джентълменското. Джентълменското спортсменство изразява един кодифициран аристократичен морал, към какъвто съвременният атлет никога не е бил задължен да се придържа. Този морал е съсловен и практикуван от спортен елит със собствен кодекс на честта, която е  немислима без честността. Понеже това е достатъчно значимо, ще отбележим повторно: изтлее ли честността, изчезва и честта, а с нея и спортсменството. За спортуващият джентълмен това е безспорно. За днешният атлет обаче не е. Ако резюмираме казаното досега, ще се окаже, че онова, което днес наричаме „спортсменство”, обикновено е бледо подобие на истинското спортсменство от гледището на джентълменския морал. Спазването на правилата е просто задължително за атлета, за да участва в играта, но ако не уважава самата игра и личността на съперника си в нея, той е много далеч от истинското спортсменство. Липсата на такъв респект проблясва и в убедеността в непочтеността на противника. Както показва Джеймс Кайтинг с пример от тениса, истинският спортсмен, при липса на доказателства, винаги оправдава своя противник. „Всеки път когато не е сигурен, той приема неговия удар за добър, въпреки, че може да предполага, че той е бил аут”. Но, който не е истински спортсмен постъпва иначе. Дори да е против измамата, той не иска безспорно доказателство за грешката. „Ако ударът изглежда, че е аут, дори и да не е сигурен, той го нарича така, убеден, че неговият противник ще стори същото” [10]. Подозрителността и неотстъпчивостта на този атлет издават липсващия му респект към личността на другия, а с това също и на същинско спортсменство. Истинското спортсменство не допуска никакво колебание относно честността. Истинският спортсмен играе винаги честно, защото предимно на честността се крепи честта, която прави живота му достоен да се живее. Такова спортсменство днес обаче се среща толкова рядко,  колкото да ни напомня за отдавна отминалото време на аристократичния джентълменски спорт. Ако разширим погледа си върху нещата, ние ще забележим уникалността на този спорт. Той е типичен за английския аристократичен елит, комуто било сравнително лесно да е спортсменски. Живеел е в охолство, но е бил и благовъзпитан. Отлично е знаел, че голямото охолство действа опустошително върху човечността, поради което чувството за мярка и себе ограничаване е нужно за онова, което наричаме „добър вкус”. Такъв вкус той проявявал в живота и в спорта чрез спортсменството, честната игра, която се отличавала освен със спазване на правилата на играта, също и с уважаване на самата игра и на личността на участващите в нея. Истинският спортсмен следвал чувството си за дълг – да вижда във всяка личност винаги цел, никога само средство. Липсата на такова чувство води неизбежно до инструментализиране на спорта и до профаниране на идеята за честна игра или спортсменство, която е централна във философията на спорта на Кубертен

+ There are no comments

Add yours