Александър Грациети е от имената, които оставиха дълбока диря след себе си, носейки екипа на ЦСКА. Не само с постиженията, включващи две титли и Финална четворка за КЕШ, но и с харизмата и присъствието си в клуба. Роден на 18 януари 1972 година в София, той има италиански корени и душа на музикант. Блеснал с впечатляващите си умения като централен блокировач, с дълга и успешна кариера в чужбина.

Г-н Грациети, връщайки се назад във времето, защо избрахте ЦСКА?

– Бях на 10 години и вървях по улицата с двама мои съученици, в квартал „Мусагеница“ в София. Един човек ме спря, понеже ме видя да стърча с една глава над другите и ме пита дали искам да отида в залата на ЦСКА на „Червено знаме“. Отговорих му, че няма проблем. Така стана – отидох, игрището бе разделено на две с едно голямо перде, от едната страна момичетата, от другата момчетата. И така започнах. Този човек се казва Иван Кънчев. Малко случайно, но съдбата си знае нейното. Явно са видели нещо в мен, но по онова време треньорите обикаляха по училищата и намираха таланти.

Колко време ви отне, за да стигнете до мъжкия отбор?

– На около 16 години си спомням, че започнах да тренирам при мъжете. Тогава бяха страхотни звезди в отбора – Кьосев, Ганев, Милчо Миланов, Петко Петков, все големи хора, известни личности. Беше забавно, защото никога не са се държали надменно към нас, винаги са ни помагали, беше супер преживяване.

Беше ли лесен преходът?

– Не, не беше, но постепенно навлязохме. В началото сблъсъкът беше сериозен, защото при юношите се играе съвсем друг волейбол. Там беше Пламен Христов и с Венци Тодоров, лека му пръст, бяха много добри разпределители, та успяха да ни вкарат в играта. Вече и с националния отбор за младежи бях в онзи период, така че имах и международен опит. Получиха се нещата. С мен беше и Сашо Попов.

Вие сте българин с италиански корени, имаше ли доста закачки по тази линия?

– Естествено. Тук в България ми викаха италианеца, макарони, спагети. Когато отидох след това в Италия започнаха да ми викат българина. Така че и аз не знам къде точно е истината.

Помните ли по-емблематичните мачове с екипа на ЦСКА?

– Мачовете с Левски винаги бяха интересни. В Европа играхме финална четворка за Купата на Шампионите през 90-та година. Първият мач бе с Модена, европейски шампиони, Италия също бе спечелила титлата с националния отбор. Иван Сеферинов ни пусна със Сашо Попов да играем във втория и третия гейм. Беше наистина впечатляващо, защото бяхме на по 17-18 години и играем срещу най-силния клуб в Европа! Невероятно, но се справихме добре. Това са незабравими спомени. Когато си малък и влезеш в мъжкия отбор, помниш винаги. Разбира се мачовете с Левски, които бяха „на кръв“.

Кои треньори оставиха най-трайна следа за развитието ви?

– Иван Кънчев ме откри, после разбира се Стефан Христов, с когото прекарах най-дълго време в ЦСКА. От 11-годишен до 18. Той винаги държеше да се развиваме не само като спортисти, но и като личности. Интересуваше се от това как върви образованието ни, всякакви други неща, извън волейбола. Бяхме с Ники Василев, Сашо Попов, този бе нашият набор. И Христов винаги се е грижил за нас, за което мога да му кажа голямо Благодаря.

Кои останаха най-близките ви приятели от отбора?

– Те се разпръснаха като цяло, но от волейбола най-близък ми остана Сашо, с когото винаги сме били в една стая, навсякъде по лагери, както и с Ники Василев. Другите се разпръснаха по клубовете, но и Калин Тодоров, Стефан Митев. Аз винаги съм бил с по-големия набор, защото съм 72, а играех със 71.

При всички положения ръстът ви е допринесъл за изграждането ви като централен блокировач, но играли ли сте на други постове?

– Да, като юноши системата бе друга. Играехме 4-2 в началото, учехме се да посрещаме, а не както сега да си определен пост, още от малък. Бил съм и посрещач, налагало се е и да разпределям. Но в центъра ме насочи Стефан Христов, защото бях по-висок. Най-добре се чувствах на блокада и на посрещане, колкото и странно да е за човек 210 сантиметра. Но ми допадаше да давам начало на атаката. Разбира се и блок.

Бързо ли се аклиматизирахте в Италия?

– Първата една година беше сблъсък с друг вид тренировки, методиката е по-различна, не се набляга толкова на физическата подготовка, а по-скоро на техническата и тактиката. Бих казал че ми трябваше време. Първата година бях в Катания, след това ми откупиха правата от Монтекиари, където прекарах два сезона и после обиколих доста отбори. Играх даже финал за КЕШ с испанския Алмерия и пак паднахме от Модена. Но това бе огромен успех за Испания, защото за пръв път местен клуб достигна до такова ниво. Станах шампион и на Португалия, не мога да се оплача.

Доколко основата на ЦСКА ви помогна? Както във волейбола, така и извън него?

– ЦСКА винаги гони победата, независимо срещу кого играеш. Другите отбори имаха голям респект срещу нас. Нагласата е да побеждаваш, още от малък. А ние бяхме победители и това ми помогна както в чужбина, така и в живота.

С какви чувства се върнахте вече на по-напреднала волейболна възраст в ЦСКА?

– Винаги е приятно да се върнеш в България, но тогава, през 2006-а бях след няколко контузии и бе опит да се възстановя, но не се получи. Въпреки това не съжалявам. Запознах се с нови момчета в ЦСКА, амбициозни, бях пак със Сашо, въпреки че не успях да се възстановя, годината бе супер.

Беше ли ви странно той да ви е треньор?

– Разбира се, много. С него сме израснали заедно, а аз отивам и той ръководи целия клуб. Не съм го очаквал, но така се получи.

Как се преборва човек с травмите?

– Първата ми травма беше на кръста и имаше един момент, в който с дискова херния само можех да лежа. Пътувах от Рим до София на три седалки в самолета. След една операция в Италия ми казаха направо да ставам и да тръгвам, но прекарах все пак една година във възстановяване. Трудно е, не е лесно, трябва да се пазиш. Който не е бил контузен, не знае какво е. Имах и две операции на колената, които не успях да преодолея и на 30 години трябваше да спра с големия волейбол.

Защо не се ориентирахте към треньорството?

– На онзи етап не ме влечеше това, защото не съм от типа човек, който да организира останалите. Като състезател изпълняваш нареждания, свършва тренировката и се прибираш. Треньорът трябва да мисли над много неща. И да е организатор и психолог, а това на мен не ми се отдаваше. Сашо винаги е бил обратното на мен, будеше ме в стаята, организираше всичко той. Аз не го чувствах и въпреки че съм изпълнителен, не съм толкова организиран. Ориентирах се в друго поприще и съм доволен.

Доста хора споделят, че неизменно се движите с китара. Откъде дойде това?

– В момента, в който започнах да тренирам, бях тръгнал и на уроци по китара. Тогава Стефан Христов ми каза, че трябва да избера или китарата или волейбола. Двете са съвместими, но избрах волейбола и спрях. Но на един турнир с националния отбор в Германия бях събрал пари и отидох в един магазин, купих си електрическа китара. Христо Илиев като ме видя и се хвана за главата. Всички в шок, прибирам се с китара. Оттам тръгнаха нещата, направихме си група с Боян Панталеев, който сега е в ЦСКА и с едно друго момче – Момчил. Но не сме били професионалисти, свирихме си за удоволствие. Това си продължава и до днес. Свиря си почти всеки ден. Та оттам тръгна това.

Следите ли ситуацията в клуба?

– Да, чуваме се със Сашо, посещавам мачове, когато мога. Виждам се и с другите момчета и знам че той прави всичко, което може, за да продължава ЦСКА да е водещо име в България.

Какво пожелавате на младите в отбора?

– Да следват армейския дух. Това е дух на победител. Банално звучи, но не трябва да се отказват, както и Сашо Попов не се отказва, въпреки проблемите. Да се трудят и винаги да дават максимума от себе си.

https://cskavolley.com/aleksandar-gracieti-cska-mi-pomogna-da-se-razviya-kakto-vav-volejbola-taka-i-v-zhivota/?fbclid=IwAR3WCYxLikWOcAIkF38gd8nQJ8wB58iJ_0cuNWZl4OSX-QJMHPcTX4fD76g