1. Радо здравей, благодаря ти , че се съгласи да говориш за volleycomment.bg. Разкажи за себе си, за кариерата ти на състезател, треньор, за твоето семейство?
На 44 години съм, семеен, с две момичета – Елина на 10 години и Ралина на 3.5 години. Щастливо женен за Елена Арсова, състезателка по волейбол и бивша националка. Завършил съм НСА специалност треньор по волейбол.

снимка личен архив

Бях професионален състезател в продължение на 20 години (играх до 37г), като съм се състезавал в шампионатите на 7 държави: България, Унгария, Израел, Гърция, Турци, Русия и Франция. Участвах във всички национални гарнитури за съответната възраст, бях част от младежкия национален отбор, който през 1991 стана световен шампион в Кайро, 4 години играх и за мъжкия национален отбор.
Като треньор работя вече близо 10 години. Започнах кариерата си във Франция още докато бях състезател. Към края на състезателната си кариера съчетавах и двете неща. В последствие усетих, че това е моето призвание и това е професията, която искам да упражнявам. В началото тренирах отбори на по – ниско ниво и работих с подрастващи. След като приключих с активната си състезателна дейност постепенно изкачвах нивата и в момента съм треньор на професионален отбор, който се състезава във Френската женска суперлига (Нанси Волей).
Също така съм работил и като помощник треньор в различни национални гарнитури- младежи със старши треньор Николай Желязков, жени – със старши треньор Марчело Абонданца и последната година с Драган Нешич, отново с женския национален отбор на България.

снимка личен архив

2. От дълги години си във Франция, отначало като състезател ,след това като треньор, лесно ли се случи трансформацията при теб?
Да, вече 13 години живеем и работим със семейството ми във Франция и мога да кажа, че трансформацията при мен се получи много лесно. Даже като на шега бих казал. Съпругата ми настоваше да започна и в началото беше само, за да опитам дали ще ми се получава и дали ще ми допада. Отдаваше ми се, реших да продължа и до ден днешен с това се занимавам.

3. Разкажи нещо интересно за нас, как функционира френската система, на какво се набляга?

Във Франция системата на работа е много различна от нашата. В България в повечето случаи треньорите са бивши състезатели и познават малко или много материята, минават обучение в НСА. Докато във Франция доста често треньорите са хора, на който това не им е професия, а се занимават с волейбол между другото. Естествено има и дипломирани треньори, но при подрастващите са изключителна рядкост. Друга разлика е, че по клубовете във Франция децата тренират максимум 2 пъти в седмицата. По мои наблюдения ние разполагаме с много по-добри специалисти, но в сравнение с условията за работа и материалната база във Франция, нещата са ден и нощ! Именно там е основната разлика.
В началните групи при децата по-скоро ги анимират, отколкото да наблягат на истинската волейболна материя. Това започва да се случва, когато децата навършат 14-15 години в така наречените центрове за надежди по волейбол, изградени в 6-7 региона, като там се събират най-добрите и талантливи деца от 14 до 16 години. Учат заедно, тренират всеки ден по два пъти, като събота и неделя имат възможност да се прибират и участват на състезания с клубовете, към които принадлежат. След като станат на 16-17 години се селекционират най-добрите 18-20 деца от всички регионални центрове, за така наречения Национален център по волейбол. Има два такива – за жени в Тулуза и за мъже в Монпелие. В тези два центъра състезателите се подготвят за професионалния волейбол. 90 процента от националните им състезатели са минали от там. Те се финансират в голяма степен от държавата, но и всеки поканен състезател заплаща годишна такса, която включва обучението от учители, треньори, храна, хотел и т.н. Таксата се изчислява въз основа на годишните приходи на родителите на всеки състезател. След това ако някой клуб иска да вземе даден състезател от този национален център заплаща еднократна такса, определена от Френската федерация.

снимка личен архив

4. Как се става треньор във Франция ако си чужденец, имат ли специални изисквания от тяхната федерация?
Професионален треньор във Франция се става много трудно ако си чужденец, поради няколко причини. По мои наблюдения френските дипломирани треньори са винаги толерирани и в отборите се получава нещо като въртележка – въртят се едни и същи хора и много трудно се допускат нови, камо ли чужденци. Особено на по-високо ниво. Има страшно много изисквания за да стане някой треньор там. Първо държавата ги задължава всички треньори да са дипломирани и специализирани и второ от самата федерация има 6-7 нива, които всеки треньор трябва да мине, за да му се даде лиценз за работа. Във Франция ако нямаш диплома, по закон никой клуб не може да те назначи и да получаваш възнаграждение. Дори и световно доказани треньори, които идват да работят там са длъжни да минат тези обучения, преди да придобият лиценз за работа. Имат синдикат на треньорите, който се занимава с проблемите им, но там рядко имаш проблем, ако си назначен с трудов договор. Има сериозни закони, които се спазват и всъщност синдикатите се занимават повече организационно, отколкото правово.
5. Твоята философия за играта, на какво наблягаш в тренировъчния процес?
Имам си основни правила, които се опитвам да налагам в клубовете, в които работя. На първо място е дисциплината, защото според мен ако няма дисциплина нищо не може да се случи. Убедих се, че и взаимоуважението е в основата на работата. Човешките отношения са много важни в един такъв процес. Всеки един атлет е преди всичко човек и после състезател и ако един треньор се опита да разбере и научи чертите от характера на всеки свой състезател, това би му било от голяма полза в работата. Вярвам, че най-важното за един треньор е той самият да е убеден, че това, което прави е най-доброто и най-правилното. Да усети, че отбора му има доверие и го следва. В нашия спорт общо взето всичко вече е измислено, важното е всеки треньор да го пречупва през неговата призма и съответно да се опитва да адаптира всичко, което прави в зависимост от нивото на състезателите, с които разполага. Предпочитам да правя не сложни неща, но да ги изпипвам докато станат перфектни и се превърнат в автоматизъм. Старая се да се информирам постоянно и да обменям опит с компетентни колеги, защото това е начин да си в крак със съвременния волейбол.
6. Лесно ли се работи с женски отбори, би ли пробвал да работиш с мъже?
Женският волейбол е повече психология и убеждаване, мъжкият повече сила, динамика и атрактивност. Аз от доста време работя с жени, но си признавам, че все още понякога изпитвам затруднение от чисто психилогическо естество, защото ако на една жена не и е чиста главата е много трудно да се работи с нея. Жените са много по-трудолюбиви, изпълнителни и всеотдайни в работата, но всичко това е единствено и само при условие, че ти с работата си и знанията си ги убедиш, че това, което правите е правилното и че ще се постигне търсеният краен резултат. Може би един ден ще работя и с мъжки отбор, но за момента работата с жени ми е все още интересна.

снимка личен архив

7. Следиш ли какво се случва с българския волейбол?
Да, когато разполагам с време следя какво се случва с волейбола в България. Мисля, че нещата по клубовете са меко казано трагични като финансиране и условия. Жалко е, защото имаме талантливи деца и ако се продължава по този начин, всичко ще се затрие. Немотията в клубовете вече оказва видимо влияние и върху националните ни гарнитури.
8. Какво е твоето мнение за това, което анонсирах в първата статия във volleycomment , че чисто спортно технически трябва да се уеднакви системата за обучение и подготовка на подрастващите в България?
Съгласен съм с това. Примера, който дадох със системата на работа във Франция показва, че има такава възможност и резултатите идват. Трябва да се мисли и гледа в дългосрочен план, но е време да се започне. Губим поколения, които трябва да се развиват в по-добри условия, за да имат по-добри резултати.
9. Как трябва да се осъществи това обединение върху тази идея, федерацията ли трябва да има водеща роля или клубовете?
Тази водеща роля според мен не може да е едностранна. Това са взаимно свързани отношения с обща цел. Клубовете са преките изпълнители, но те трябва да са подстрекавани и коригирани от федерацията. Това е много общо казано, знам, но е фундамента. Всички трябва да гледат в една посока, за да се случат нещата. Няма друг начин!
10. Би ли се върнал в България и работил в български клуб?
Това е една от мечтите ми! Да мога един ден да работя в български клуб, да прилагам знанията и опита, който имам като треньор именно тук, защото пак повтарям имаме невероятно талантливи деца. Но докато не се променят условията и разбира се възнаграждението за труда, който полага един треньор, не виждам как може това да стане. Смея да твърдя, че треньорската професия е много трудна и отговорна, свързана е с управлението на определен брой състезатели през един период от 9-10 месеца и точно за това трябва да има необходимите условия и възнаграждение.

снимка личен архив

11. Ще насочиш ли децата си към спорта?
Разбира се! Елина, голямата ми дъщеря вече е опитала различни спортове и от 3-4 години тренира волейбол във Франция и в България, когато се прибираме.
Спортът учи на много добродетели, които в нормалния живот по-трудно се придобиват. А и при двама родители спортисти и по цял ден в залата, нямат кой знае какъв избор. Малката Ралина все още не знам, но със сигурност ще опита спорт, пък да си решават те самите какво ще прават по-натък. Ние като родители ще дадем нашите насоки и съвети, те ако са заинтересовани ще ги последват.