Евгени Иванов е един от последните волейболисти, оставили наистина трайна следа в съвременната история на ЦСКА. Трикратен шампион с екипа на „червените“ и дългогодишен национален състезател. С впечатляващо усещане на блок и страхотна скорост в атака.

Г-н Иванов, какво си спомняте от онези години, когато започвахте да градите кариера в ЦСКА?

– Моята приказка трябва да се раздели на две части, защото когато започнах да тренирам волейбол ЦСКА се водеше ЦСКА Септемврийско знаме. Един треньор ме намери, ама буквално ме намери в двора на училище. Видя, че съм висок, хареса ме и ме заведе в залата на „Септември“. Това обаче беше в годините, когато поради някаква причина се разделиха клубовете, не си спомням точно и не съм и бил запознат чак толкова добре. Залата я затвориха и там не можеше да се тренира повече. Аз бях в този регион на София и отидох в Славия. Само, че на един мач на сестра ми, която също играеше в Славия ме видя (Светлослав) Стойчев, бащата на Радостин Стойчев. Хареса ме. Много ме хареса и каза „момче, трябва да играеш в ЦСКА“. Аз казвам: „другарю Стойчев аз живея в Люлин, ЦСКА е на другия край на София. Няма как да стане. Няма как да пътувам“. „Не ме интересува ще играеш в ЦСКА“, ми отговори. Започна една масирана атака. Започна да звъни вкъщи по всяко време на денонощието. И без значение на кой попаднеше на мен, на сестра ми, на баща ми, на майка ми, даже и на баба ми, която живееше с нас, започваше да обяснява как аз трябва да отида в ЦСКА. И моите родители не издържаха и казаха „ако искаш не се прибирай, отивай в ЦСКА, този човек да не се обажда“. И аз така реално започнах да тренирам в ЦСКА.

А колко време ви отне да пробиете в мъжкия отбор?

– Повикаха ме в мъжкия отбор, когато бях на 17 години. Аз в ЦСКА започнах 1987-а значи за четири години извървях стъпките в детско-юношеските отбори. И тъй като бях висок виждаха перспектива в мен и ме повикаха. В началото ходех да тренирам с тях. Но след като напуснаха някои от по-големите ми се отдаде възможност да играя.

А кого заварихте в съблекалнята? Вие сте били дете по онова време, когато едно дете влезе в такава шампионска съблекалня има шок, смут. Виждал е големите имена само от трибуните.

– Интересното е, че при мен, когато ни казаха да слезем на „Червено знаме“, ние детската школа тренирахме там в зала „Армеец“. А мъжете тренираха на „Червено знаме“ сегашната „Васил Симов“. И треньорът ми каза: „Момче довечера в 17,00 часа трябва да си в залата“. Аз обаче в 17,00 съм на училище. Казвам: „Тренер, аз ще закъснея 15 минути, защото няма как да избягам от училище“. Той ми отговори, че ще предупреди останалите. При което аз тогава, седемнадесет годишен младеж влизам в залата и заварвам целия мъжки отбор – Любо Ганев, Милчо Натов, Милчо Миланов, Борислав Кьосев. Тези всички величия. Те са се строили и в залата тишина. Аз не знаех дали да влезна, дали да остана навън. Навел съм глава и чакам само да ме повикат, защото не знаех какво се случва. Иван Сеферинов беше тогава треньор на мъжете. Само ме погледна и ме извика. Тихо, кротко, не си спомням даже дали съм казал нещо на първата тренировка. Знам обаче, че бях изключително притеснен, което е съвсем нормално.

А кой от всичките ви треньори е оставил сериозна следа у вас?

– Много трудно може да се каже, защото аз, моята философия е такава, че един състезател, за да се развива трябва да вземе от всеки треньор по нещо. Трябва и от добрите да взима неща и от лошите. Ти се учиш до последния момент в който играеш. Винаги научаваш нещо ново. Със сигурност мога да отлича Николай Адамов, който ми беше треньор детската-юношеска школа на ЦСКА. Защото той ми даде основата. Това, че ми даде основата, не толкова волейболната, колкото характера и психологията на спортист. След това съм работил с много специалисти и в България и в чужбина, от които винаги съм се стремял да взема нещо от тях. Единственото, аз винаги съм го казвал, че съм искал с Пранди да работя, но не ми се отдаде възможността.

Може ли да отличите някои по-емблематични мачове с фланелката на ЦСКА?

– Ние накрая когато завършихме кариерата си, наистина изиграхме много хубави мачове. Това бяха 2010-2011 г. Тези два сезона. Тогава бяхме събрани много интересна група. Няколко по-стари, по-опитни състезатели, някои по-млади и талантливи. Наистина се получаваше много добре. Там изиграхме много хубави мачове. В Самоков сме имали невероятни мачове със Зенит Казан, в Полша срещу ЗАКСА, Зираат банк, там Пламен (Константинов) беше треньор. По-ранните години, тогава всичките ми мачове на мен са били прекалено интересни. Може би първия път, когато отидох с мъжкия отбор. Бяхме в Смолян, там ми беше първият мач с ЦСКА, тогава си дадох сметка, колко е различен волейболът спрямо детските години. И не говорим само за волейбол. Говорим за обстановка, за зрители, за всичко. Тогава бях много впечатлен.

При толкова много успехи, златни медали, победи имал ли сте по-труден момент в клуба? Такъв с контузии или период в който не сте играли?

– Аз от гледна точка на контузии мога да кажа, че съм бил облагодетелстван. Имал съм много малко контузии, които да са ме възпрепятствали да играя. Ако седна да си направя равносметка даже три или четири общо за цялата ми кариера. Говорим за сериозни контузии. Така, че като цяло не. Когато дойдох на 17 година в ЦСКА бях изключително слаб. Бях 210 сантиметра, но тежах 79 килогама. Тогава дойде един треньор по лека атлетика, не си спомням името му. Каза ми така: „Евгени, ти си слаб, много си бърз, ако не започнеш да тренираш за физика, ще започнеш да се контузваш много често. Тялото няма да издържи. Когато няма мускулатура да държи тези натоварвания, започваш да гърмиш“. В рамките може би на две години аз качих 13 кг мускулна маса.

А как се озовахте на вашата позиция- централен блокировач? Имаше ли човек, който да ви насочи към този пост.

– Още от много малък съм вървял много висок. И както казах бях много слаб в началото. Аз нямах сила да играя на друг пост. Това беше опцията за мен. Бях висок, ръцете ми дълги, можех да скачам и дори да не скачах, ръцете ми се подава много над мрежата. Тогава Николай Адамов каза „най добре е да пробваме центъра с тебе“. Получаваха ми се нещата много добре и така си остана.

В призмата на времето смятате ли, че на друга позиция можехте да се реализирате по същия начин?

– Много трудно е да се каже. Сигурно е имало такива възможности. Ние навремето се учихме да можем всичко. Нямаше такава тясна специализация. Дори и аз, който съм играл само централен, можех да подавам, да посрещам, да нападам от втора линия. Играехме защита още преди да се появи либеро. Ние бяхме от поколението, което можехме всичко във волейбола. И най-вероятно, ако бях пробвал сигурно щях и на друга позиция да успея. Играл съм диагонал. Едната ми година в Италия се контузи диагоналът ни, играх три или четири мача. Треньорът обаче ми каза: „Колкото и добре да се справяш, аз него не мога да го направя център. Ти се справяш добре на диагонал, но се връщаш център“. Така всичко приключи. Ако беше по-сериозна контузията и бях играл един сезон като диагонал, можеше и да тръгна в друга посока. Аз вярвам в съдбата и че всеки има предначертан път.

Толкова години в клуба, имало е доста приятелства, кои са останали най-трайни?

– Приятели много. Той животът е бил такъв, че ни е срещал с толкова много хора. Воювали сме рамо до рамо, били сме в трудни ситуации. Може би това е най-хубавото във волейбола. Много хора, няма как да изброя всички.

ЦСКА е различен клуб от всички останали, колко бе трудно да се носи отговорност в такъв отбор?

– Може би нещото, което Адамов ни научи бе, че не сме само волейболисти, а че сме волейболисти на ЦСКА. Той казаваше: „Момчета, не може да си позволите да играете слабо, не може да си позволите по улиците да се държите гаменски. Вие сте лицето на този клуб. Хората ви виждат. Като ви видят това е ЦСКА. ЦСКА е институция“. Той бе един от хората, който ме е накарал да имам този манталитет. А това е изключително важно. Ти си ангажиран, не само да играеш, ти си ангажиран да представляваш. И винаги сме го правили. Това в последствие ми помогна много и в кариерата в националния отбор. Аз знаех, че когато защитаваш, представляваш нещото зад гърба, ти трябва да го правиш винаги на максимум, всеотдайно. И да си за пример.

След ЦСКА накъде поехте?

– След като завърших казармата, понеже имах малко разправии с треньора и с ръководителя на клуба, най-демонстративно казах, че ще се махна. Не, че исках да се махна, а да покажа, че мога да го направя. В онези години не можеше, нямаше трансфери. Не можеше да преминаваш от един клуб в друг. Това беше невъзможно. И аз се заинатих и подписах договор със Славия. След това ме наказаха. Аз не играх една година. Спряха ми правата. Изтърпях си дяволията, която направих и отидох в Славия. Играх в Славия мисля три години и след това тръгнах в чужбина. Минах през Гърция, Турция, Франция, Италия, Полша, Русия. Много…

Коя титла ви е по-сладка – първата или последната с ЦСКА?

– Всяка титла си има своето очарование. Със сигурност първата е била много паметна за мен. За първи път виждаш материализирано усилието което си полагал. Материализирано много грубо казано, но волейболът и не само спортът когато тренираш, тренираш за да постигнеш някаква цел. Когато за първи път я взимаш е невероятно усещане. Последната 2011-а също беше много интересна, много хубаво усещане ми донесе. Аз по- голямата си част от кариера я прекарах в чужбина, винаги съм искал да играя за Българи и в България. Връщайки се тук и печелийки тази титла ми донесе огромно удоволствие.

Сега обаче сте в доста по-различна роля, на ръководител…

– Много различно е. Когато си професионален състезател ти никога не се замисляш какво е волейболът като цяло. Ти виждаш волейболът като спортно-техническа част. И той там свършва за тебе. В един момент виждаш много сфери, които са механизъм, който ако не работи правилно резултатът ще е нулев. Да си представим механизъм с петдесет зъбни колела, ако едно се изтрие и не работи правилно, целият механизъм спира да работи. Много е различно, но от друга страна на мен ми доставя удоволствие. Аз съм това, което съм, благодарение на волейбола. И много ми се иска да създавам максимално добри условия на колкото се може повече деца, най вече. Да се докоснат, да изживеят това нещо. Да се развиват в тази сфера.

Какво бихте казали на днешните волейболисти на ЦСКА, а и не само?

– Да бъдат непримирими. Прочетох нещо, което ми направи изключително силно впечатление. „Много е добре да си важен, ама най-важното е да си добър“. Да, нека всеки да гони целите си, нека всеки да полага усилия, но в крайна сметка трябва да бъдем добри, Трябва да бъдем хора. Трябва да знаем, че сме отговорни. Бидейки на игрището, начинът по който се държим е много важен, има много малки деца отстрани, които ни гледат, копират и попиват. Така че винаги трябва да бъдем за пример. Бъдете винаги за пример.

https://cskavolley.com/evgeni-ivanov-mnogo-e-dobre-da-si-vazhen-no-naj-vazhnoto-e-da-si-dobar/?fbclid=IwAR2KXgmmNKnGsbFk2z5IT_9JE-uq9pgXBhV4g16AlJpXZf6LEr1Uh3e16GM