Калин Тодоров: Да вземат зала „Армеец“ от ЦСКА бе истинско престъпление.

Калин Тодоров: Да вземат зала „Армеец“ от ЦСКА бе истинско престъпление.


Калин Тодоров е роден на 8 март 1971 година в София. Носител на 4 титли с екипа на ЦСКА, един от най-стабилните и качествени посрещачи от школата на „червените“. Оставил трайна следа с изявите си като част от славния армейски клуб.

 

Г-н Тодоров, как станахте част от „армейското“ семейство?

– Аз започнах в „Локомотив“, защото съм живял в „Надежда“ и първите ми стъпки са направени там. Цесекар съм от малък, ходя и до днес на футбол и волейбол, болен съм на тази тема. Но в началото не ме пуснаха от „Локомотив“ да премина в ЦСКА, в онзи период беше така. На следващата година „Локомотив“ приключи мъжко направление и започнаха оферти – от ЦСКА, „Левски“, „Славия“ да приказват с родителите ми. Стефан Христов беше много настоятелен и баща ми каза да си избера. „Червено знаме“ ми беше далеч, сутрин излизах и се прибирах вечерно време. Но не съм избирал, въпреки че „Левски“ и „Славия“ направиха диря до нас, много настоятелни бяха. Но аз бях категоричен. Аз и предишната година щях да отида, Каров беше директор, но ако го бях направил, щяха да ме накажат да не играя една година. В крайна сметка спокойно преминах в ЦСКА, Стефан Христов си ме заведе, бях юноши старша възраст.

Помните ли първия си мач с мъжете?

– Три години играхме старша възраст и на третата доста от нас влязохме при мъжете, Сеферинов беше треньор. Аз, Ники Иванов, Сашо Попов, Грациети бяхме още юноши. Не си спомням първия мач, но със сигурност тръпката е била огромна. Като отидох при мъжете, там бяха Любо Ганев, Пламен Христов, Венци Тодоров, лека му пръст, Милчо Миланов, Боре Кьосев – все имена, които съм гледал по телевизията или в пълната зала на „Христо Ботев“. И в един момент се оказах редом до тях.

Какво беше чувството?

– Невероятно. Това са легенди, не съм си и представял, че мога да играя рамо до рамо с тях. Приеха ме много добре. Не е имало разделение. Винаги е имало уважение между младите и старите. Тогава имаше възпитание, огромна дисциплина и голямо уважение към по-старите в отбора. Младите постепенно започнахме да се включваме в мъжкия отбор – Сашо, Ники Иванов, после аз и Грациети. Ники Желязков също започна много млад в мъжкия отбор, при Джиго като треньор. Людмил Найденов също беше в ЦСКА по това време. Имахме голямо уважение към тези състезатели, това бяха емблеми на волейбола.

Колко по-различен клуб е ЦСКА от останалите?

– Сега трябва да знаят младите в какъв клуб са попаднали. Защото марката ЦСКА се знае в цял свят. Тази марка продава състезателите навън. Като ме питаха навън къде съм играл и като отговоря „ЦСКА“, всички подхождат с уважение. Да, сега имаме „Хебър“, „Нефтохимик“, „Дея“, но ЦСКА и „Левски“ ще си останат като водещи. Това е клуб, който учи на характер и помага в живота. Децата от малки в ЦСКА винаги са учени, че второ място е провал, без значение от възрастта. Отборът може да няма потенциал да се бори за първо място, но всички са закърмени да се борят за титлата.

Кои бяха по-емблематичните мачове с екипа на ЦСКА?

– Има два мача, които няма да забравя – с Милано. Стоян Стоев беше треньор, а там играха Лукета, Бернарди, Дзордзи, уникални състезатели. Тези мачове ще ми останат в съзнанието. В България – всички срещи с „Левски“, няма как да ги забравя. И отделно един финал с „Миньор“ Бухово, който го загубихме. Стоян Стоев беше треньор на „Миньор“, Мартин Стоев играеше, залата препълнена. Виждахме как ставахме шампиони, но имаше прекъсване зарази проблеми с публиката и се обърна играта, загубихме финала. Те бяха силен отбор, Сарата също беше при тях, но резултатът мисля беше 2-1 за нас, когато стана това прекъсване и след това загубихме. Не се забравя.

Кои са треньорите, оставили най-трайна следа у вас?

– Ще съм благодарен на всички треньори. Като почна от Стефан Христов, който ме заведе в ЦСКА, намери ме, предложи ми и останахме близки и до днес, както с него, така и с Пламен. След това Иван Сеферинов, който ме вкара при мъжете, беше много строг. После Бай Иван, Стоян Стоев, всеки треньор ми е дал нещо. Радостен съм, че съм работил с тях. Даже и със Сашо Попов, с когото бяхме съотборници, въпреки че съм по-голям от него.

Колко ви беше странно да работите с него?

– В първия момент ми се видя малко странно. Но ние се познавахме от много години, от юноши сме играли заедно. Аз бях от по-старите в отбора, Салпаров тепърва започваше. Бяхме като приятели със Сашо, после се върна Сарата, Иван Тасев също. Може би това, че се познавахме от много години ни помогна да работим леко и без проблеми.

Кои ви бяха най-добри приятели от съотборниците?

– С доста играчи поддържам отношения и до днес. Сашо Попов разбира се, Ники Иванов също се виждаме, Желязков ми е кум, Пламен Христов също ми е близък. Понякога и с Боре Кьосев се виждаме, въпреки че е по-голям от мен, Любо Ганев, Милчо Миланов, Людмил Найденов – уважавам ги страшно много, защото са ми помогнали, когато навлизах в мъжкия отбор. Ще пропусна още имена.

Вие сте от поколението, които играехте на всеки пост. Къде ви бе най-добре на полето?

– Да, така беше, всичко можехме. Аз бях основно „четворка“, както в България, така и в националния отбор и в чужбина. Само разпределител не съм играл – бил съм и в центъра, както и диагонал. Сашо ме пускаше в центъра, защото знаеше, че мога. Но най-добре се справях на посрещане и в атака. В центъра обичах да играя, но само в нападение, не и да правя блокада.

Как се разви кариерата ви след ЦСКА?

– Две-три години бях в Макаби Тел Авив. После се върнах малко в България, след това Кипър, когато имаше доста българи там, сигурно 15 човека и после се върнах пак в ЦСКА, когато Сашо вече беше треньор. Последната година бях в Тунис и приключих на 35 години, въпреки че можех и още да остана.

Не сте имал сериозни контузии?

– Не. В началото имах проблем с рамото, но след това не. Такава ми е структурата, че съм по-лек. Дори като работехме със Сашо не ме е мерил като килограми, защото знаеше, че не качвам. Не съм имал проблеми с колена или кръста, можех още да играя, но така се стекоха обстоятелствата, че с Желязков взехме „Локомотив“ и спрях. Мислихме, че можем да направим нещо, но след 3-4 години спряхме. Започнахме много добре, направихме отбор и зала, но явно с институциите много трудно се работи в България. Вместо да помагат, пречат.

След това накъде поехте?

– Допреди 6-7 години работех в „Славия“. Бях мениджър на женското направление, след това започнах да работя и като треньор на жените, станахме трети. После започнах работа и с младшата възраст на момчета, но и там положението не беше много добре, финансово и си казах, че няма смисъл. Имах предложение да съм треньор в Перник на мъжете. Петьо Драгиев отиде, изкара няколко месеца и проблемите излязоха. Знаех, че така ще стане и затова отказах. И от 10-ина години се занимавам с мениджърство, агент съм и поддържам контакти с всички отбори и треньори.

Как е от другата страна на полето?

– Не е същото. Като състезател имаш ангажимент да отидеш в залата два часа сутринта, тренираш, след това следобед пак и денят свършва. Докато след това нещата са много различни. Мислиш за страшно много неща, ангажиментите са безкрай. Виждате и Сашо Попов – президент и треньор, има хиляди отговорности. Сега им казвам и на младите – не мислете колко пари ще вземете първо. Не че не са важни, но първо трябва някой да ви види, да изиграете 10 мача в първенството и тогава да мислите за пари. Те на по 20 години, нямат 5 мача в първенството, вече мислят как ще излязат в чужбина и гледат за пари. Нямат търпение, без да са се доказали. Затова и има много, които отиват навън и след година се прибират, защото вече не ги искат, не са готови. Мислят се за звезди, а са далеч от това. По наше време под 25 години навън трудно излизаш. Преди това – Кьосев и Ганев ги пускаха на 28.

Но пазарът сега е различен.

– Да, но виждам, че не са готови. И аз искам да вземат по 100 хиляди евро, но първо някой трябва да ги види, да играят в националния отбор, да станат шампиони. Младежта сега е по-различна, за съжаление.

Това ли бихте им дал като съвет – да не бързат толкова?

– Да, да не прескачат етапите на развитие. Не трябва да бързат прекалено много. Искат да вземат 4-5 стъпала наведнъж. Не става така. Хубаво е, че първенството ни, особено мъжкото, стана доста силно в последните години. Качествени чужденци, опитни наши състезатели се върнаха, което е супер за младите, защото има от кого да се учат. Остава да работят и да попиват от тези около тях. Някои го осъзнават. Тези, които не го разбират, си е за тях. При останалите нещата ще им се подредят. Въпросът е да тренират и да изпълняват, останалото ще си дойде на мястото. При жените е по-притеснително, защото първенството е доста слабо. Всяка година се надяваме, че нивото ще се вдигне, но не се получава. От доста години слушам, че ще се промени, но не става. В ЦСКА поне има едно спокойствие в последните две години. Надявам се да направят силен отбор и школата да работи добре. Ако не беше тя, клубът нямаше да го има. Въпреки че взеха „Армеец“, което е най-голямото престъпление за мен. В другите държави строят зали, тук ги събарят в София. Взеха на ЦСКА залата, където от години цялата школа тренира там. Престъпление, но въпреки това клубът оцеля благодарение на Сашо Попов и школата. Как са го направили, само те си знаят.

https://cskavolley.com/3790-2/?fbclid=IwAR1JJlBGlbwHyDNqeEk0P3QABQQb5pL4O-DnEmWpcp5TlrgcZ3eENZGAfXk

+ There are no comments

Add yours