Лоренцо Мичели: България е предизвикателство!

Лоренцо Мичели: България е предизвикателство!


 

Лоренцо Мичели, новият национален селекционер на женския национален отбор: България е предизвикателство, целите никога не са твърде високи

Лоренцо Мичели даде първото си интервю като национален селекционер на българския женски национален отбор. Италианският маестро говори пред предаването „Код Спорт“ по Ринг Тв. Българската федерация по волейбол ви представя целия разговор на Мичели с Владимир Памуков.

 

– Синьор Мичели, здравейте! Ние сме от предаването „Код Спорт“ и дойдохме в Кан, за да направим първото интервю с вас като селекционер на националния женски волейболен тим на България. Какъв е дебютният ви коментар за новия пост?

– Добре сте дошли в моя дом тук в Кан. Това е мястото, където си почивам и съм изключително щастлив, че мога да го споделя с вас.

– Кан ли е щастливият ви град, защото тук спечелихте една от двете си шампионски лиги с Бергамо?

– За първи път си помислих за това след триумфа в Шампионската лига тук и си казах, че… някой ден ще дойда да работя в Кан заради прекрасната атмосфера. С Бергамо свършихме чудесна работа тогава, а домакините от Лазурния бряг се справиха отлично с организирането на Файнъл фор. През тази година отборът ми беше съставен само от италиански играчи. А накрая като „черешката на тортата“ за нашия естествено беше спечелването на купата за европейски клубен шампион.

– Защо решихте да кандидатствате за позицията селекционер на България и как се развиха събитията около назначаването ви?

– За 27 години опит като треньор на клубно ниво мога за заявя, че разбирам генерално волейбола. Както на ниво клуб, така и на ниво национален отбор. Срещнах в кариерата си немалко стойностни български волейболистки, въпреки че не всяка от тях играеше на равнище национален отбор. Но винаги съм смятал, че имате голям потенциал от класни състезателки, от които можете да избирате, за да се постигне солидно европейско и дори световно ниво. Именно този потенциал искам да развия в отбора на България и това определено е предизвикателството за мен. Искам да направим история и да направим история с тима. Да зарадваме федерацията и страната. Мисля, че вашият отбор може да носи огромно удоволствие. Нещо повече – вярвам, че е постижимо. И предизвикателството е не само мое, но и от ваша страна.

 

028400267891

 

– Президентът на българската федерация по волейбол Любомир Ганев постави високи цели пред отбора като например място в осмицата на световното. Тази вдигната пред вас мишена притеснява ли ви?

– Целите никога не могат да бъдат прекалено високи. Кандидатствайки за поста заявих категорично – щом това е целта, аз я приемам! Дали може да се постигне или не … естествено е друг въпрос. Ако не успеем той е … „Защо?“. А ако го направим става – „Защото“. Моята цел е точно такава като тази на федерацията. Работата ни и времето ще покажат. Но целта не трябва да бъде променяна.

– Апропо, вие знаете ли кой е Лупо? Известно ли ви е кой се крие зад това прозвище във волейбола на Италия?

– Разбира се, защото в средата на 90-те Лупо правеше цяла година фурори в Сполето, където по това време аз бях млад треньор в клуба. Бяхме заедно във Фано. Навсякъде по света знаят кой е Любо. И за мен, както и за хиляди други в Италия, беше чест и удоволствие да наблюдавам как играе Любо Ганев. Да аплодирам неговото шоу на терена. Срещах го и на по-късен етап – при визитите ми в България, изправяйки се срещу отборите на Левски и ЦСКА. След тези мачове впрочем успях да привлека в Италия и някои български таланти. И Любо ми даде безвъзмездно съвети като настояваше само за едно – състезателите да получат най-доброто.

– Какви са впечатленията ви от разговорите с Любо Ганев? Трудно ли се преговаря с него?

– Ще кажа само, че винаги е добре, когато от другата страна на масата седи човек, който знае за какво става въпрос и какво иска да се постигне. Има познания за волейбол, за мениджмънт. Работата се върши от двете страни, не може само едната. Управлението никога не трябва да се води от емоциите. Винаги е по-добре опитът и знанието да са водещи. В годините това е била моята максима, която много ми е помагала в работата с различен тип шефове в нашия спорт.

– Във вашия клубен тим Валеро льо Кане играе популярната българска националка Ева Янева. Какво ви разказа тя за нашия национален отбор?

– Тя се присъедини към отбора по средата на моя първи сезон тук и показа изключително високо ниво на професионализъм. И в момента тя е на страхотно ниво, наистина много силна. Често сме коментирали с нея класата и стила на националния отбор на България. Знам от нея, че той е като семейство. Атмосферата е отлична. Само положителни неща ми е разказвала. Уважавам много нейното мнение и за пореден път, сега и пред вас, искам да споделя изключително добрите ми впечатления за Ева като волейболистка и като личност.

 

cc918

 

– Кога за последно гледахте България и наясно ли сте с какъв потенциал разполагаме? Имате ли вече идея на кои нови ще разчитате и кои от сегашната формация повече няма да каните в отбора?

– Всичко се случи доста бързо и сега не е момента да говоря с абсолютна конкретика. Не искам да прибързвам най-малкото. Но ви уверявам – познавам отлично най-силните ви състезателки, както и тези на средно ниво. Уверявам ви – всички знам. Но сега, когато ме избраха за поста, искам да се запозная по-добре и с останалия потенциал, с който разполагате. Особено с младото поколение, което наблюдавах и на последния европейски шампионат. Ще разговарям и с треньорите на българските клубни отбори. Към опитните трябва да интегрираме най-добрите млади. На европейското видях много момичета, които ще бъдат и при мен в отбора.

– Кои са най-добрите български състезателки?

– Не обичам да казвам имена и да отделям индивидуалности. За мен волейболът е отборен спорт и не е честно да споделям едно или друго име. Мога да кажа имената на много, уважавам ги много. Може да има звезди, но в крайна сметка и… небето се състои от много звезди. Гледам по този начин и на тима на България.

– Кажете нещо за треньорския си екип. На кого ще разчитате? Ще има ли в него българи?

– Философията ми е, че ако отида някъде, трябва да работя с хора, на които вярвам, на такива, които ме познават. Не идвам само да тренирам състезателите, но и да създам общност, сред която да споделя опит и да развия стратегията си. Искам да споделя опита си с моите помощници. Моята философия е плод на моя опит. Искам да се наслаждаваме на времето заедно. Искам да им помогна да повишат нивото си, уменията си. Дори да мисля, че знам всичко за волейбола, съм наясно, че винаги мога да науча нещо ново. Такива трябва да са ни отношенията. Ще решаваме тепърва този въпрос. Има време. Но бих искал да съм сигурен, че треньорите в екипа ми ще са тотално отдадени в нашата мисията и ще й бъдат верни докрай. Така съм действал навсякъде и взаимоотношенията в работата са били полезни и за треньорския екип, и за отбора. Успешни за двете страни.

 

Lorenzo-Micelli-Volero-Le-Cannet-800x445

 

– Колко време планирате да прекарвате в България? Предвиждате ли много пътувания за да наблюдавате националките ни, повечето от които играят в чужбина?

– Бих искал да живея в България, защото за мен е важно да разбера културата на хората, на народа ви. Как живеят и какво мислят. Какъв е манталитета на българите. Така беше от първото ми излизане извън Италия. Искам да разбера как се живеят българите. Държа на това, защото на първо място ние сме хора. Много лесно е да кажа, че ме интересува само волейбола. Но за да създам атмосфера в отбора и да му дам желания дух, аз трябва да познавам отлично и средата, в която работя. Затова трябва да бъда предимно в България.

– Знаете ли, че през 70-те години например, български специалисти са работили в Италия и са вдигали нивото на вашите играчи и треньори?

– Прави сте, вярно е. Доста източноевропейски треньори идваха по това време – българи, поляци най-вече. Но ние се оказахме отлични ученици. Копирахме по-добър начин уроците и във времето доразвивахме наученото.

– Какво е реномето на българския волейбол в момента като цяло и при жените, и при мъжете?

– Наблюдавам и двата отбора и смятам, че и двата състава имат потенциал и възможност да развиват класата и съответно успехите си. Федерацията предоставя отлични условия за тях. Мисля, че могат да постигнат успехи на високо ниво и българите да се гордеят с националите си. Когато гледам по телевизията вашите отбори, виждам висока класа.

– Ще потърсите ли Силвано Пранди или Камило Плачи, за да ви споделят спецификата на работата в България?

– Те работят с мъжки отбори. Това е доста различно. Не са като Абонданца например. Както ви казах вече – за волейбола аз знам как да направя нещата. Трябва обаче да разбера особеностите на живота в България и да – всяко мнение в тази насока ще ми бъде полезно.

– Има ли треньор, който ви е бил пример в професията?

– Да. Аз започнах през 1992-1993 година в професията след като получих треньорската си диплома. И човекът, който ми помогна беше Анджело Лоренцети. Той ми отвори вратата към волейбола, показвайки ми разликите при воденето на мъжки и на женски отбори.

– Кои състезатели при жените и мъжете най-много са ви впечатлявали?

– Като млад треньор харесваха ми кубинските играчи, както и вашия Любо Ганев. От Куба беше Мирея Луис. От Щатите е Карч Кирали. От моята страна е Дзордзи. Мога да кажа много играчи от много страни, но във времето винаги се опитвах да откривам най-добрите характеристики и особено техниката в даден играч – мъж или жена. Търсех параметри, които да използвам и да развия при моите играчи – за посрещане, за атака, за отскок. Това са моделите, които използвам и ще ви призная, че те винаги ми вършат работа. Бих взел Бернарди от мъжете, за атаката идеална би била също и Мирея Луис. Физиката е много важна. Всички знаем, че кубинците имат много добра техника при отскока. Затова казвам, че искам да следвам моя модел. Може да нямам най-добрите състезателки, но те трябва да отговарят на него и да развиват качествата си.

– Може ли да се каже, че българите са оставили добра следа в италианския волейбол?

– Определено е така! Малък пример ще ви дам – след като напуснах „Бергамо“, на другата година в тима за запазване на класата беше привлечена Елица Василева. Исках да работя с нея, влизаше ми в плана. Но Джовани Гуидети получи шанса. Смятам, че българо-италианската връзка във волейбола винаги е била изключително положителна! Най-вече защото сме близки във възгледите си за развитието на играта. Що се отнася до българите мисля, че е много лесно да се работи с тях. Мисля, че вашият национален отбор бързо ще се превърне в мой втори дом.

– Как си обяснявате факта, че италианските треньори са най-търсени за работа по целия свят?

– Мисля, че това датира от 80 и особено от 90-те години, когато в Италия дойдоха много чуждестранни специалисти, най-вече от Аржентина и Бразилия. Ние започнахме да копираме, да се подобряваме и най-вече да използваме статистиката. Доказано ние сме много добри в това да развиваме моделите, които виждаме. Направихме наш метод с повече детайли, повече анализи, повече статистики. Започнахме да се развиваме бързо. Бяхме много добри в това отношение – да надградим върху това, което другите вече са направили.

– Работил ли сте с други българи освен с Ева Янева?

– Да, в Полша с Баракова, Пашкова, Каменова. Имам голям опит с българските играчи. Имам и много добро мнение за класата на българските играчи. А такова е и на мои колеги, които са работили със състезатели от вашата страна.

– Кои според вас са Топ 3 на най-силните женски отбор в света към момента и къде бихте наредили България?

– Първо искам да ви кажа, че моята мечта е да сме в челото на Европа. Да сме в Топ 4. Да сме в осмицата на света също ми е цел, не само мечта. Понякога трябва да се мечтае, но в случая и потенциалът на националния отбор на България и на федерацията е много сериозен. И трябва да се воюва за него. Топ 3 в света в момента са Италия, Бразилия и Сърбия, а ние ще се стремим да се доближим максимално до тях.

– Вие имате много клубни успехи, но като селекционер сте водили само Естония. Във волейбола стана практика даден треньор да е начело и на клуб, и национален отбор. Крие ли подводни камъни тази система?

– За мен разликата е в периодите и програмите при работа на клубно и съответно на национално ниво. Резултатите обаче винаги зависят от качеството на играчите. Когато имаш добра система, добра организация, всичко е възможно. Аз спрях работата си в италианския национален отбор, където изкарах 8-9 години. Във Франция за кратко работих и с националния им отбор най-вече, за да усетя ритъма. „Волеро“ ми даде този шанс. За мен всичко в крайна сметка идва с работата, а разликата е само програмирането на процеса. Най-важното за мен е здравата работа.

– Какво ви казаха в естонската федерация, след като обявихте, че напускате заради България? Знае се, че Естония не е сред големите сили във волейбола, но какви резултати постигнахте там?

– Работихме по проект с младото поколение, за да подобрим нивото през последните две години. Целта там беше тотално различна. Беше нещо като университет! Трябваше да работя с младите, да ги обучавам. Президентът вече беше в контакт с българската федерация и прие с разбиране случващото и дори ми сподели, че се радва за моето развитие. Радва се, че правя нова стъпка в кариерата си. И че ще търся по-добри резултати.

– Бил сте треньор в много държави, а сред тях Италия е от най-силните. Защо решихте да изберете чужбина вместо да продължите да работите на Ботуша?

– Мисля, че когато избрах да изляза от Италия, нивото на първенството отслабваше, нямаше и спонсори. Италия беше в криза. Не беше лесно да се намери отбор, който да се състезава на най-високо ниво. Турция по това време имаше най-добрата лига. И това беше най-вярното и добро решение за мен в онзи момент. По време и на трите си години в Бергамо, аз постоянно получавах много добри оферти от турски отбори. И в крайна сметка предприех промяната. Видях добър проект, възможност да атакувам Шампионската лига. Стигнахме само до файнъл фор, но пък спечелихме титлата, купата и суперкупата. А излизайки от Италия, успях да видя разликите в системите. За мен треньорът е един мениджър в компания – той трябва да произвежда не само резултати, но и играчи. Твърдя, че ако искаме да сме наистина успешни трябва да се фокусираме и върху двата аспекта и да търсим подобряване на финансовото състояние на отбора. Загубата в даден мач, не те прави най-лошият треньор или отбор в света. Има обаче принципи и ценности, които трябва да следваш неотлъчно. Клубът е компания, която не само гледа резултатите, а и икономическата част. Това е моят възглед за волейбола. Не само загуба или победа. Можеш да победиш 3:2 с 15:13 в тайбрека и тогава си най-добрият на света. Ако загубиш 13:15 ставаш най-слабият. Случва се. Важна е работата и как я вършиш. За мен трябва проектът да е дългосрочен – в клубен или национален отбор.

– Първият ви отбор извън Италия е турският Екзишибаши, с който спечелихте всичко възможно в страната. В полския „Атом“ направихте същото. Абониран ли сте за трофеи?

– Във Франция тази част от абонамента ми убягна малко… По този повод, говорейки си наскоро с моя екип, споделих, че аз не искам да бъда обкръжен от хора, които само се съгласяват с мен. Не искам да имам хора от типа Мистър „Да“. Не искам да ми казват само „да, да, да“. Държа на хора, които имат противоположни идеи. Не е лошо да се вслушваш. Ако си умен, ще приемеш всяка идея около теб. Ще използваш доброто от нея. Да, ние сме лидери в класирането с Волеро, но въпреки това искам те да споделят смело пред мен своите идеи. Само така ще успеем да стигнем до най-добрата си изява. В кариерата си на старши треньор винаги съм чувствал подкрепа и от моите асистенти в щаба, и от играчите. Успехът в спорта по принцип никога не е едностранен. Зад него стои състезател, треньор, клуб, федерация… Всеки допринася с по нещо.

– От какво се пазите и какво абсолютно си забранявате в треньорската работа?

– Винаги се стремя да бъда директен и честен. Да казвам това, което мисля. Да не отлагам момента, когато трябва да се каже нещо критично.

– Повече диктатор или повече приятел сте със състезателите?

– Не съм нито диктатор, нито приятел. По-скоро искам да съм им като баща. Отборът е семейство. Имаме и проблеми, имаме както добри, така и лоши моменти понякога. Всеки трябва да е директен. Аз искам да задавам посоката, да убеждавам останалите, че това, което правим е правилно и най-доброто в дадена ситуация. Искам да чувствам доверието и от двете страни. При мен вратата винаги е отворена за споделяне на проблеми или желания. Толерирам поведението на говорене за да решаваме очи в очи неизбежните за живота проблеми и така честно и на момента да изчистваме лошото и деструктивното. Доверието е много важно и трябва да е взаимно. Аз давам всичко от себе си. Както казах – вратата винаги е отворена за разговори. Аз съм логичен човек. Ние сме като семейство. Когато има нещо, трябва да се изчисти много бързо и денят да продължи.

– Какво е най-трудното във вашия занаят? Впрочем, приемате ли тезата че треньорството е вид занаят?

– Трудно е да управляваш всички хора – не само играчите, а процеса като цяло. Всяка глава мисли различно и не винаги е лесно да накараш всички да гледат в една посока. Някои наистина приемат професията ни за вид занаят, в който трудно се става майстор. Реално тактиката е по-лесната част на работата ни в сравнение с глобалното менажиран на отбора. А най-ключовият момент за мен са отношенията в екипа. По света има много добри треньори. Но истински добри са тези, които се справят с мениджмънта при всички ситуации.

– Вие сте на 51 години, но вече с огромен опит зад гърба си. Колко изтощаваща е работата на волейболния треньор?

– Това е животът ми. Не знам колко и не ме вълнува колко ме изтощава. Дори след тренировките, срещите, работата над компютъра в офиса… не си задавам този въпрос. В ден без мачове времето за релакс при мен започва някъде около 21 часа вкъщи. Сготвям си нещо, гледам телевизия. А ако играем по-дълго, това време се скъсява. Волейболът реално ми взема цялата енергия и време. Понякога е стресиращо. Ако имаш резултати, е много хубаво. Но трябва да си още по-силен, когато резултатите са слаби и търсиш причината за тях. Тогава работата отнема повече от 100 процента от енергията ми. Но както ви доверих – волейболът е моят живот.

– Ядосват ли ви журналистите? Как работите с тях?

– Вече ви разкрих, че обичам да съм прям и честен. И винаги съм уважавал всеки. Никога не съм имал проблеми с медиите, даже харесвам да прекарвам време с тях, защото те са част от нашето семейство. В нашия спорт врагове няма. Част от него е да уважаваш съперника, да уважаваш реферите. Всички трябва да живеем заедно и заедно да се наслаждаваме на волейбола.

– Вашата дъщеря вече е волейболистка. Вие ли я посъветвахте да тръгне по този път? И колко добра е тя?

– Не бих искал да коментирам колко е добра тя, защото за това думата имат нейните треньори. Цял живот воюваме с нея. За мен като баща е много по-трудно общуването със сина ми и дъщеря ми, отколкото с играчите ми. Преди сме работили заедно, карали сме се. През зимната ваканция тя идваше да тренира с мен. Но сега когато вече е по-голяма, отношенията ни са по-лесни. Приема доста по-добре моите съвети и предложения. Когато беше 12-13-годишна, беше много трудно за мен. Тя всичко … знаеше по-добре. Сега с годините започна да разбира много повече. Вижда как нейният треньор ме пита за съвет. Разбира какви са отношенията между треньор и състезател. Но в началото ми беше много трудно. Когато беше малка, дори съм се ядосвал и съм спирал да играя волейбол с нея.

– А синът ви, до колкото разбрахме той е избрал най-популярния спорт – футбола?

– Като млад обичах футбола и все още с удоволствие да ходя на мачове. Обичам шоуто. Моята любов е Милан и тя се прехвърли и към сина ми. Знае всички играчи. Сега е на 7 години и започна да тренира, вече играят приятелски мачове. Нямат първенство, те са като тренировка. Младите хора обичат да тичат след топката. Когато сме заедно, винаги иска да играем футбол. За мен е важно, че обича да спортува и му е интересно.

– Кога любимият ви Милан ще стане отново европейски клубен шампион?

– Няма да е лесно. В момента има налагане в отбора на млади играчи и не се харчат пари по скъпи звезди. Но се върши добра работа. Бюджетът на Милан е голям, но не толкова , колкото на други европейски отбори. Виждам и, че се привличат и много френски играчи. В момента половината от Милан са французи. Според мен минимум 2-3 години ще са необходими, за да достигнем отново нивото, за да сме конкурентноспособни в Шампионската лига.

– Вие сте роден в Монца. Знаете ли, че в местния тим играе и един български футболист?

– Да, Антов играе за Монца. Знам, защото понякога ходим да гледаме този отбор, тъй като стадиона е на 7 километра от дома ми. Когато има мач на Монца, отиваме. Връзката с Милан е много силна. Доскоро треньорът ни беше бивш играч на Милан. Всички шефове са от онзи Милан, когато отборът беше на върха не само в Европа, а и в света – Берлускони, Галиани.

– В предаването задаваме обикновено по един личен въпрос. Изберете какво ще ни кажете за себе си – семейство, развлечения, ритуали и дори странности, ако не се страхувате от подобен род откровения, разбира се?

– Това, което харесвам е да живея близо до морето. Роден съм до морето и съм работил с най-голямо удоволствие, когато съм близо до него. И ако мога да съм близо до морето, аз съм много щастлив. Нещо повече – цялото ми семейство е лудо по морето.

– За финал очакваме ви в България и ви пожелаваме да изпълните всички посочени от Любо Ганев цели!

+ There are no comments

Add yours