Мария Филипова е родена на 10 септември 1982 година в София. Носител на 3 титли с екипа на ЦСКА, направила първите си стъпки във волейбола именно от школата на „червените“. Една от любимките на феновете заради сърцатата си игра в защита, както с екипа на ЦСКА, така и с националния отбор.

Г-жо Филипова, как се насочихте към волейбола и защо избрахте ЦСКА?

– Аз започнах първо с плуване, като 10 години бях състезателка на ЦСКА. След това една моя съученичка и близка приятелка ме запали по волейбола и ме заведе в залата. Така че тя е „виновна“ за моето пристигане в този спорт и като цяло в ЦСКА.

По-скоро случайно или не точно?

– Не бих казала, че е било случайно. Родителите ми са бивши спортисти и животът ме е предразположил още от малка към спорта. Може би волейболът беше най-правилното ми решение в онези години, да сменя плуването и тениса с него.

Помните ли първите си тренировки?

– Започнах при Тони Георгиева, всички я наричахме Кака Тони. Тя беше много млада, правеше първи стъпки в треньорството, току се бе завърнала след майчинство. Беше състезателка на ЦСКА, играла е като разпределител, също така и в националния отбор. Беше много строга към нас, имаше големи изисквания, но всички след това имахме и резултати.

Не ви ли стряскаше тази строгост от нейна страна?

– За едно дете на 13-14 години, когато влезе в залата и види как другите момичета тренират и гледат с респект треньора, когато получи първите си викове и „наказания“, може да се получи негативна реакция. Но при нас колективът беше много добър, треньорският щаб бе взискателен, но се разбирахме отлично и това ни даде една сила да продължим напред. Тя винаги ни е учила, че трябва да продължаваме напред, въпреки трудностите и проблемите. Тя ни даваше сигурност и увереност, че дори сега да не се получава, в бъдеще тези тренировки и „наказания“ ще дадат резултат. Както и се получи.

Тя ли бе в основата на разпределението ви като либеро на полето?

– Не, аз заиграх като либеро през 99-та година под ръководството на Миро Живков. Тогава Стоян Гунчев стана треньор на женския отбор и това ми бе първи сезон при жените на ЦСКА. На практика Гунчев ме направи либеро в ЦСКА.

Как се чувствахте в началото на този пост?

– Беше изключително странно, защото аз винаги съм била краен нападател. И тази емоция да завършваш атаките, изведнъж липсва, но пък свършената работа в защита също доставя голямо удоволствие, когато момичетата реализират точка след добра игра. Има плюсове и негативи, но при мен нещата се получиха и не съжалявам.

Помните ли първия си мач при жените?

– Да, беше срещу Тетевен, които имаха още волейбол тогава, със силен отбор, национални състезателки. Тогава Марина Марик също бе в ЦСКА на поста либеро и Стоян Гунчев избираше на коя от двете да разчита. Заложи на нея като краен нападател, а на мен либеро и беше доста вълнуващо. Победихме с 3:0 у дома, публиката наистина бе много вдъхновяваща и затова може би продължих и аз на този пост.

Кои бяха най-емоционалните моменти?

– През 2000 година станахме шампиони в моя първи сезон при жените. Тогава победихме силния отбор на Левски и Шумен, които също бяха много качествени, с привлечени украинки. Това бе първа крачка при жените и първа титла. Като девойки завоювахме само първите места и това се очакваше от нас и в бъдеще. Радвам се, че го постигнахме още в първия ми сезон.

През годините сте изградили доста приятелства. С кои бяхте най-близки от отбора?

– От моя набор много момичета заминаха за САЩ, продължиха кариерите си в чужбина, загубихме контакт. След това с Диана Ненова и Ева Янева, които бяха малко по-малки, но бяхме запазили отлични отношения още при девойките. Те са ми едни от най-добрите приятелки и до днес. Когато имаш такава близка връзка с някой извън игрището е много по-лесно да му се довериш и вътре в полето. Според мен затова имахме и страхотна хармония между нас трите, винаги сме се разбирали, дори някоя да е сбъркала можехме да си кажем всичко в очите, без това да е било пречка. Спокойно едната отиваше при другата и казва кога е играла добре или не, за да може както ЦСКА, така и националният тим да върви напред.

Кои са треньорите, оставили най-трайни спомени у вас?

– Като за начало Кака Тони. След това Стоян Гунчев ми остави много трайни впечатления, въпреки че само една година ми бе треньор в ЦСКА. Всеки, с когото съм работила, е оставил отпечатък. Джовани Гуидети беше много интересен като треньор и личност, научи ни на страшно много неща. След това Драган Нешич, Марчело Абонданца, всеки е дал за развитието ми.

Както всеки състезател и вие сте имали по-трудни моменти, дали на полето или извън него. Как се справяхте?

– Много е важно да имаш добър човек като Диана и Ева до себе си. В такива моменти, ако не се опреш на тях, няма на кого друг. В трудни моменти те винаги можеха да ме мотивират, както и аз тях. Знаехме кои са ни силните и слаби страни и когато сте си близки е много лесно да извадиш максимума от другия.

След ЦСКА накъде поехте?

– В първата година бях в Русия. Беше много стресиращо, защото културата им беше много различна. Всички си мислят, че сме братски народи и всичко ни е еднакво, но животът там и начинът на тренировки нямат нищо общо с България. Освен това аз съм от поколението, което не говори руски език, защото той отпадна като задължително изучаване в училище по мое време. Рускините избягват да говорят на английски и наистина бе много трудно да се разбираме. Но пък треньорът ми беше много класен, един от майсторите на спорта в Русия и с него беше лесно да се работи. Олга Поташова, олимпийската вицешампионка, му бе помощник и нещата се случиха. След това две години играх във Франция, бях с Ева Янева и Страшимира Филипова в Кан. После Гърция, Румъния, където работих с олимпийския шампион Зоран Терзич, който направи Сърбия три пъти европейски и два пъти световен първенец. Жесток професионалист, държи това, което се прави на тренировка да се изпълнява и на игрището. Благодаря му за това, което е направил и за мен като състезател.

Трудно ли се разделихте с полето?

– Много. Когато решиш да спреш, на всеки му се случва в даден момент, но тогава осъзнаваш колко много си имал в живота си и колко много ти е дал спорта като цяло. Най-трудното е, че сега ни липсват лагерите, да се събуждаме сутрин и някой да те извика за тренировка. Когато си бил състезател не си даваш сметка че това, което най-не си харесвал, в последствие най-много ти липсва.

Треньорската професия не ви ли блазни?

– В последните две години в Азербайджан бях помощник треньор на Зоран Гаич и водих кондиционната подготовка. Тогава ми харесваше, имах желание да се занимавам, но когато се прибрах в България и се сблъсках с нашата действителност, тотално ме отказаха. И в момента почти нямам желание да се занимавам с треньорска дейност.

Успявате ли да следите развитието на ЦСКА?

– Да, почти на всеки мач в София съм в залата. Следя и женския национален отбор, гледам мачовете от Европейското първенство. Интересувам се от всички момичета, които играят и в чужбина, следя развитието им, гледам мачовете, доколкото ми позволява телевизията. Имам две момичета, които се надявам да ги накарам да тренират волейбол и да постигнат по-големи успехи от мен.

Какво бихте посъветвали по-младото поколение?

– Да се доверят на треньорите, да имат своите мечти, да имат правилен път в живота. Да знаят, че наистина се случват чудеса.

https://cskavolley.com/mariya-filipova-mladite-tryabva-da-vyarvat-che-chudesa-naistina-se-sluchvat/?fbclid=IwAR10NHwLMXq9t8_fC_LTpxbvffhwiWPYnITtj12EKnTjkJqMrHXZyLugAE8