Teoретични  и  методични  основи  на  забиването  във  волейбола 

  Доц.  Стефан Димитров,  доктор

 Забиването следва други игрови действия и представлява отпращане на топката с една ръка над мрежата в посока към противника. Този елемент се обуславя от най-различни особености – биомеханични, тактически, емоционални, ситуационни – и всичко това задава голямо разнообразие при изпълнението му. Зрителите го намират за най-атрактивния, а статистиките показват, че чрез него отборите постигат най-много точки – над 70%. За нуждите на обучението е потребно да се установи базов поведенчески порядък при изпълнението му, който след това в процеса на усъвършенстване да се модифицира с цел максимална полза за отбора в конкретната игрова ситуация.

Базовият поведенчески порядък  изисква да съобразим следните фази: засилване, отскок, движение на удрящата ръка, удар по топката, приземяване. Тези фази са силно взаимозависими, защото случващото се във всяка от тях е повлияно от случилото се в предходните. Тази реалност е доведена до максима в японската волейболна школа, където се твърди, че причината за всяка грешка би трябвало да се търси в неправилната (във времето или в пространството) работа с краката.

Засилването се налага по две основни съображения. Първо – да придвижи състезателя до място, в което след отскок ще се осъществи най-добър контакт с топката, и второ – да създаде хоризонтална скорост, която да генерира по-голяма реакция на опората при отскока и като резултат по-голям отскок и по-голяма мощ на удара по топката. Осъществява се с определен брой бегови крачки и завършваща прибавна крачка. Всички те имат ускорителен характер, а броят и дължината им зависят от разстоянието до мястото, където ще се  осъществи отскока, от индивидуални предпочитания за разбег и от потребността последното поведение на краката да бъде строго детерминирано. Обикновено, такава определеност изисква от състезатели, забиващи с дясна ръка да направят предпоследна бегова крачка с левия крак, последно – по-дълга –  с десния и да прибавят левия до десния (фиг. 1). При  последната бегова крачка тялото изостава и ръцете се изнасят назад в положение на замах. Различни състезатели осъществяват по различен начин прибавната крачка. Това произтича от индивидуални особености на биомеханиката им. Например – добавеният ляв крак се поставя пред десния и под ъгъл спрямо него, което завърта тялото на дясно по отношение на надлъжната му ос. Какви да бъдат тези преднина и ъгъл е индивидуалното. При прибавната крачка има леко сгъване в тазобедрената и коленните стави, а ръцете от положението на замах са започнали движение надолу.

Фиг.1

Отскока е следваща фаза в структурата на забиването. Той се осъществява с мощно и синхронизирано разгъване в тазобедрената, коленните и глезенните стави и енергично продължаване маха на ръцете – напред и нагоре. Тялото навлиза в безопорна, летежна фаза, в която двете ръце се движат едновременно до гърдите, тялото се отвежда назад, а краката се сгъват в коленните стави.

Описаните дотук две фази – засилване и отскок се осъществяват в различно време по отношение на предшестващото докосване от разпределителя. Тази различност се класифицира в практиката като засилване и отскок – от нулево, първо, второ и трето темпо, и е известна с  английското си наименование – тайминг.

Нулево темпо е тогава, когато забиващият е вече във въздуха при подаването на разпределителя. Използва се за забиване на възходящо подадени топки.

Първо темпо е тогава, когато забиващият започва отделянето си от земята при подаването на разпределителя. Използва се за забиване на ниски и прострелно подадени топки.

Второ темпо изисква нападателят (десничар) да стъпва с десния крак на земята, когато разпределителят подава. Използва се от специализираните или универсалните нападатели за забиване на полувисоко или заострено подадени топки.

Трето темпо – забиващият започва засилването след като топката излезе от ръцете на разпределителя.

Трета фаза в базовия поведенчески порядък на забиването е поведението на удрящата ръка преди удара. В практиката са се наложили две основни техники. Първата е известна като изнасяне на удрящата ръка пред тялото (фиг. 2а). При нея, след изнасяне на двете ръце до гърдите, неудрящата спира движението и остава като балансьор, а удрящата продължава да се движи нагоре пред тялото, лакътят е близо до главата, а в последната фаза, при отвеждането назад, е допустимо (и препоръчително) предмишницата да се сгъне по отношение на мишницата. Логически аргумент за тази техника е, чрез нея, по естествен начин, тялото и ръката се отварят и това дава възможност да се генерира по-голяма сила в удара. Възможността за камшичност помага за това, а още и улеснява контрола в най-високата възможна точка. При по-задълбочен анатомичен и биомеханичен анализ се установява, че тази техника е съпроводена със значително напрежение в рамото (а за някои състезатели и в кръста), защото мускулите трябва да мобилизират относително дълъг лост на силата. От физиката е известно, че късите лостове генерират по-бързо скоростта, отколкото дългите. Следователно, тази техника не е много ефикасна да оптимизира скоростта, като инградиента на мощността. Тя, още и ограничава размаха (ъгъла) на възможната атака. При тези съображения е ясно, че тя е по-малко препоръчителна за централни нападатели, които трябва да удрят топката не толкова силно, а бързо и по различен начин намирана пред тялото.

Втора техника за движение на удрящата ръка е тази с полукръгов замах (фиг. 2б). При нея след като двете ръце в безопорната (летежна) фаза са достигнали нивото на гърдите, неудрящата спира движението си и остава като балансьор, а лакътят на удрящата ръка се задвижва надолу покрай тялото и продължава в кръгово движение около рамото. Когато достигне ухото, разгъва предмишницата нагоре и напред за контакт с топката. При тази техника ставата работи по неин естествен начин и това позволява постоянно ускорение и отсъствие на напрежение в рамото. Движението прилича на хвърляне и продуцира съществена мощ. Това прави техниката препоръчителна както за централни, така и за крайни нападатели. Като евентуален проблем, може да се очаква, че при някои състезатели е възможно в крайната фаза удрящата ръка да не се разгъва максимално нагоре и поради това контактът с топката да не се извърши в най-високата  точка. В този случай, треньорът трябва да потърси адекватни тренировъчни въздействия, водещи към желаната кинематика.

Фиг.2

Следваща фаза е ударът по топката. Той се извършва в най-високата топка на летежната фаза и с топката се контактува високо над и малко пред главата. По ситуационни или тактически съображения са възможни различни начини за контакт с топката – кои са основни? (фиг.3)

Фиг.3(a,b,c)

Забиване по посока на засилването (Фиг. 3b). Ударът се нанася с дланта отзад и отгоре по топката, а пръстите (събрани) и китката я захлупват. След контакта ръката продължава движението си напред, като се сваля до долу.

Забиване наляво (Фиг. 3c). Удрящата ръка се движи в посока наляво, като нанася удар подобен но по-горе описания, но отгоре вдясно по топката. Вследствие на това летежът на топката е в посока различна от засилването. Ръката продължава движението си напред и наляво, като се сваля до долу. Цялото това поведение на удрящата ръка е свързано с ротация на горната част на тялото наляво, което е неизбежно, но трябва да се минимизира и така да се даде по-голяма свобода на ръката да контролира удара.

Забиване надясно (Фиг. 3a). Удрящата ръка се движи в посока надясно, като нанася удар подобен на по-горе описания, но отгоре вляво по топката. За целта е необходимо топката да се намери малко вдясно от тялото (в различие със забиването по посока на засилването) и след това ръката да се отпусне напред и надолу. Препоръчително е горната част на тялото да изпълнява ролята на фиксатор и да не следва движението на ръката надясно.

Китково (лифтирано) отпращане на топката. Удрящата ръка леко се сгъва в лакътя, дланта и вътрешната част на събраните пръсти започват контакт с топката отзад и малко отдолу, и движейки се нагоре целят да и придадат предно въртеливо движение, малко височина и малка дължина на попадение.

снимка:fivb.com

Пускане. Ръката имитира забиване, но в последния момент забавя движението си, пръстите се разтварят, меките части на всички фаланги контактуват с топката отзад и я насочват в желано място на противниковото поле.

Последна фаза на забиването е приземяване. То трябва да представлява амортизация при контакта с пода, т.е. да бъде меко, на пръсти и със следващо леко сгъване в коленните стави. Като се има впредвид, че волейболистът извършва около 200-250 отскока в тренировка и състезание, този начин на приземяване е превенция срещу травми.

Въпреки стремежът да се отскача максимално високо за забиване, летежната фаза имплицитно съдържа и значима хоризонтална компонента, т.е. малко или повече състезателите скачат и на дължина. При някои дори, тази хоризонтална компонента е по-голяма от вертикалната. Това в по-голяма степен важи за състезатели, участващи в нападение от втора линия. При ежедневните си тренировки състезателите отмоделират специфичен (индивидуален) начин на скачане, който им позволява да нанасят удари по топката на оптимална за тях височина.  Да правят това с голяма сила и в такова състояние, при което има подходящо ситуирана визия за важни игрови ориентири (движеща се топка, противникова блокада  и защита). Явно е, че оптималното съчетаване на всички тези сензорни потребности (зрителен, двигателен, вестибуларен анализатори), служещи на крайната цел да се забие топката високо, силно и точно, изискват отскока да има и установената хоризонтална компонента. В по-елементарен план, това се налага и от потребността биомеханичните вериги на тялото, предпоставящи силата при камшичното движение на удрящата ръка да имат и хоризонтална инерция, която се задава и вследствие на хоризонталната компонента на отскока.

Фиг. 4. Класификация

Забиване
Алгоритъм за обучение

Към всяка следваща стъпка се минава след добро овладяване на предходната и се обръща внимание на новите детайли от техниката.

Типове упражнения за затвърждаване и усъвършенстване

1. Многократно повтаряне на забиване от някоя зона в не динамични условия – 4-5 състезатели забиват поточно, треньорът подхвърля топки към разпределител и прави бележки.
2. Многократно повтаряне на забиване от някоя зона в динамични условия – 2-3 състезатели забиват поточно, треньорът подхвърля топки към разпределител.
3. Като 1 и 2, но състезателите се засилват по различен ъгъл и забиват в различни цели.
4. Като 1 и 2, но състезателите забиват топки подадени от дълбочина.
5. Забиване над мрежата след самостоятелно подхвърляне, засилване и отскок.
6. Като 5, но самостоятелно подхвърляне се извършва от средата на нападателната линия към зона 4 (2) и се забива по правата.
7. След овладяване на забиване от трето темпо се минава към забиване от второ, първо, нулево темпо. Те също се извършват в условия на не динамична и динамична повторяемост.
8. Превключване към забиване след друга, реална игрова деятелност в конкретната зона:

– след посрещане;

– след блокада;

– след защита.

При такива упражнения се спазват потребностите на игровата специализация – различни са те за универсални, специализирани, централни нападатели.