Николай Иванов на 50: Маестро против системата

Да наблюдаваш Николай Иванов да играе волейбол бе удоволствие, дори когато играеше последните си официални мачове на 39-годишна възраст с екипа на ЦСКА. Тогава удоволствието от играта надделява и можеш просто да се забавляваш и да радваш любителите на спорта. Кариерата на Иванов започва в родния Миньор, преминава през ЦСКА, Катания (Ит), Арчелик (Тур), Нетфтяник Уфа (Рус), Ястжебски Венгел (Пол), за да завърши в отбора на сърцето му ЦСКА. С „червените“ в напреднала възраст Иванов достигна до полуфиналите на турнира за Купа CEV. Бивш капитан на националния отбор по волейбол, участник на Олимпиадата в Атланта 1996. Разпределител, какъвто България не е имала от доста време. Малко след края на кариерата си влезе в журналистическата гилдия и коментира любимия си спорт като един от най-търсените експерти у нас.

Петър Стоянов

Г-н Иванов, какво си мисли един човек на 50, гледайки назад към кариера като вашата?

Много бързо мина. Живях в много динамични времена. Динамични като човек и състезател. Динамични, защото през 1989 година като млад волейболист изживях смяна на системата. Започна да се живее по друг начин, който даде своето отражение. Доволен съм, че в тези смутни години бях в спорта, защото той ме съхрани. Казвам го най-отговорно, защото имах приятели, които не ги доживяха тия години. Тогава имаше много предизвикателства и се впуснаха с бясна скорост в тях. Рано-рано си заминаха от тоя свят.

Имаше ли вариант и ти да тръгнете по лош път?

Не, бях изцяло фокусиран върху мечтата си да стана волейболист. И дори в най-смелите си мечти не бях си представял, че ще играя рамо до рамо и ще защитавам цветовете на националния отбор с най-добрите ни играчи за последните 30 години. Това са 3 много сериозни поколения, раждани 60-те, 70-те и 80-те. И съм благодарен на съдбата за това.

Как се започна с волейбола?

Случайно със съученици. Първо се бях хвана нелегално с футбол, но бях разкрит. Майка ми и баща ми бяха против, особено тя. След това тръгнах с баскетбол и там не се получиха нещата. Едни съученици ме заведоха във волейболната зала, както обикновено става. Отидох и благодарение на благодарение на тогавашния ми треньор, който беше супер педагог – Николай Коритаров, се запали искрата, която после продължи във времето. Да кажа, че първите 2-3 години съм тренирал волейбол ще излъжа, то беше нещо различно. Наблягаше се на двигателна култура, занимателни игри – неща, които сега ги пропускаме или се опитваме много бързо да ги наваксаме. След третата-четвъртата година вече започнах да играя волейбол.

Защо бяхте нелегален във футбола?

Тогава използвах едни прийоми, наречени „лъжа“. „Къде си“? – „Ами, тук при един приятел, играя на съседната улица.“ А аз бях на стадиона. Живеех в Перник с родителите си. В провинциалните градове животът беше спокоен. Малки деца можеха да си ходят от единия квартал в другия или дори до края на града. Аз ходех до стадиона, който си беше далече. И алибито беше, че съм у един приятел или друг, но няма как да увърташ до безкрай.

Хванаха ли ви?

Да и не се случиха нещата. Хъката-мъката и това е положението.

Как стана пристигането в ЦСКА?

Тогава имаше много турнири, в които с Миньор играехме с ЦСКА, със Славия. След един мач в Перник явно бях направил впечатление, тогава често ни викаха да играем и с по-големите, както е модерно сега. Но по онова време нещата ставаха по различен начин.

Как?

Тогава имаше 3 изявени отбора от София – Левски, ЦСКА и Славия. Плюс няколко силни отбора от провинцията. За да се случи трансфер, трябваше да си завършил училище и да влизаш в казарма. Аз дойдох в седми клас в София и имах сериозни проблеми. Аз от страна на Миньор, родителите ми – от друга. Системата просто работеше по друг начин.

Какво се случи?

Намалиха ми поведението. Започнаха да ми забраняват да влизам в залата. Родителите ми ги заплашваха с уволнение от работа. Как може така да си пускаш детето да ходи някъде? Тогава Миньор си имаше позиции. Бяха обезпечени, с добри условия, със силен отбор. но за щастие тогава проявих твърдост – както аз, така и семейството ни. За щастие последствията се разминаха без супер ексцесии и тежки наказания. 1986-а година времето беше друго. Април същата година преминах в ЦСКА и отидох на друго ниво.

Започвате като нападател. Как стана смяната на поста?

Бях на 17. Тогава в ЦСКА отговорните фигури бяха Спиридон Зегов (мир на праха му), Иван Сеферинов.  Те бяха главните виновници за моята трансформация, може би са видели някакви качества тогава. Може би бях акселерат. Израснах рано като нападател, имах физическа сила. Но след като стана 192 см растежът ми спря. И се прецени, че заради волейболните ми умения може да се смени поста ми, за да стигна до по-високо ниво, отколкото да бъда един редови нападател в посредствен отбор. От позицията на времето само мога да благодаря на тези хора, че са отстоявали и са спомогнали това да се случи. Мога да се похваля, колкото и нескромно да прозвучи, с една не лоша кариера, 13 години в националния отбор, 7 пъти станах шампион с ЦСКА. Направих нариера и в чужбина. За времето си като разпределител бях на добро и прилично ниво в световен план.

Световната титла с младежите прз 1991 година е един от големите моменти в кариерата ви. Какво си спомняте от тогава?

Лятото беше много турбулентно. Имаше смяна на треньори. Няколко от нас се готвеха с мъжкия отбор – моя милост, Мартин Стоев, Петьо Узунов. Останалите се готвеха на друго място. Ако кажа, че са ни натоварвали с някакви очаквания, ще излъжа. Ние се класирахме за това първенство благодарение на силното представяне на предишните гарнитури. Знаехме, че имаме отбор. Само Русия и Италия ни се противопоставяха. Мачът с Корея беше рубиконът. След като влязохме във Финалната четворка, бяхме като бърз влак, който премина експресно през Русия и Италия с по 3:0 с уникална игра и много голяма разлика.

Трансферът в Катания е първият ви в чужбина. Отивате на интересно място безспорно.

Наскоро си говорехме с Ники Желязков и други колеги, че и ние искахме едно време да излезем в чужбина, но важно беше тук да се утвърдим и да узреем и едва след това да търсим реализация извън граница. 1996-а излязох в Катания. Вече бях ставал 1-2 пъти шампион на България, имах два сезона с националния отбор като титуляр, станах най-добър разпределител на първенството. И излизайки навън, пак имах известни притеснения. Успях да се справя. Казвам го във връзка с това, че много млади волейболисти сега бързат да излязат в чужбина, но не се знае дали вземат правилно решение. В момента и тук нещата се подобриха и то значително. Минаването на още 1-2 стъпала нагоре в комфортна среда около приятели и семейство е по-добре, отколкото да отидат полу-подготвени, да бъдат спаринг-партньори и да стоят в квадрата през целия сезон. Моят трансфер тогава си беше навреме и успешен. Южна Италия се славеше, че е „по-различна“, но не съм усетил грам притеснение за своята сигурност. Хората бяха добронамерени, темпераментни са. Искаха да остана тогава, но един гейм не ни достигна да се спасим и да останем в Серия А1, а аз в долната дивизия не ми се оставаше.

Защо точно Турция?

Защото излязоха с едно много сериозно предложение. И то го направиха още в средата на сезона. Имаше строго начертан план – как ще се следва, с какви хора. Да си призная – в началото бях малко скептичен и се чудех къде ще ходя в Турция и много измислици се чуваха за там по онова време. Но годините в Арчелик мога да ги определя като златен период в моята кариера. Хората се отнасяха чудесно и с уважение към мен и семейството. Аз дадох всичко, на което съм способен – за 5 години спечелихме 3 титли и 3 купи, изгубихме два финала. Ние пък дадохме тласък за развитие на първенството изобщо. Излязоха момчета, които влязоха в турския национален.

Направихте „Голям шлем“ на топ първенствата в Европа – Италия, Русия и Полша.

Да, отиването ми в Русия съвпадна с мега проекта за възраждането на местното първенство. Благодарение на Юрий Сапега, който за съжаление вече не е между нас, и подкрепата на властта шампионатът започна да става това, което е днес. Той успя да убеди всички, че трябва всички национални състезатели да се върнат да играят в Русия, да се направи организация и да се привлекат най-качествените чужденци. И съм щастлив, че бях част от този проект, защото в шампионата тогава играеха звезди като Рафа Паскуал, младият Османи Хуанторена, Владимир Гръбич…Руската лига започна своя възход и това доведе и до такъв за националния отбор.

И отиваме в Полша, където на зряла възраст успяхте да изпитвате пълното удоволствие от играта пред може би най-компетентната волейболна публика в света.

Да, тогава успях да хвана трансформацията, която започна да се случва в полския волейбол след сребърните медали на световното първенство през 2006. За голямо съжаление ние не успяхме да трансформираме енергията от третото ни място на този шампионат за разлика от поляците. Видях как за две години те успяха да материализират резултата в супер интерес към спорта, в супер маркетинг. И до днес не познавам волейболист, който да е играл в Полша и да не каже, че това е най-доброто място за игра.

Най-сладкият момент с националния отбор Олимпиадата в Атланта ли беше?

Да, това е един от тях. Мечта за всеки спортист е да представлява страната си в този форум. Другият много сладък е, когато пълнехме Двореца на културата и спорта във Варна и Зимния дворец в София в първите мачове от Световната лига. Хората бяха скептични в началото, чудеха се какви са тия, какво играят. С течение на времето нещата отидоха в друго измерение. Но да побеждаваш пред българска публика беше уникално.

2004-а беше последната ви година в националния отбор. Не съжалявате ли, че не останахте още малко, когато бяха годините ви на най-висока експертиза?

Не, беше осъзнато решение, въпреки че беше газирано в годините. Така са се случили нещата и не съжалявам. Така е било писано. Стечение на обстоятелствата. Решението не беше плод на някакви емоции. Бях наясно със себе си и нямах притеснения и угризения, че не съм си взел максимума. Даже през 2008 година имах много интересен разговор с Мартин Стоев в разгара на лятото. Той ми каза: „Имаш 40 дни да се подготвиш да те водя на Олимпиадата“. Отказах, защото не исках да го подвеждам. Бях наясно, че за такъв кратък период няма да мога да вляза в кондиция. Така ги виждам нещата. Като се хвана с нещо, обичам да го върша като хората. тогава отборът имаше предпоставки да влезе в четворката. Не се знаеше едно мое влизане в този колектив как ще се отрази, а и аз самият бях наясно, че времето няма да стигне, за да съм в опти

https://temasport.com/%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d0%b8-%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%be%d0%b2-%d0%bd%d0%b0-50-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b4-%d1%82%d0%b5%d0%bc%d0%b0-%d1%81%d0%bf%d0%be%d1%80%d1%82-%d1%81%d0%bf%d0%be%d1%80%d1%82%d1%8a/?fbclid=IwAR3SL3H6eevq9QwwF0j3UIzJI8QLzOv82s8o81Vz-hOQ0hCI3U_0ohbBwkg