С центрове не можеш да спечелиш мач, но без центрове също не можеш да спечелиш.

Нашата позиция, е доста специфична, изисква се доста черна работа, която остава в страни от полезрението. Във Франция когато играех, направиха статистика, по време на мач и по време на тренировка, за броя на отскоците които прави всеки състезател. Разпределителя и центровете бяха с около 600-650 отскока за мач. Крайните нападатели бяхя с около 300 отскока, тук по-интересното беше, че крайните нападатели нападат два пъти повече от центровете. Това е част от тази работа, която трябва да се свърши. Тук трябва да разделим тяхната работа на две, нападението и блокадата. При нападението има зависимост от ситуацията и разпределителя, ако ситуацията е такава и не е удобна за разпределителя, ти си длъжен да тръгнеш за атака, въпреки, че няма как да получиш топката. От друга страна, ако разпределителя е такъв, че играта в центъра не е най-доброто му умение, тактиката му за дадена среща е такава, че не трябва да ползва много центъра, пак трябва да отскачаш, като в крайна сметка си казваш , боже аз съм скочил 700 пъти а съм забил три топки.

Трябва да отбележим, че ако сервисите които изпълняват центровете са успешни и носят точки, ако са добри блокиращи и правят точки от блокада, те пак сумират добро количестово точки. Просто по-малко нападат. Имало е случаи, когато центровете са по изявени на блокада и може да направят толкова точки от блок, колкото някои от нападение. Има такива които на блокада не се справят, но са много силни в нападение.

Важно ли е да си много висок, или е важно да си бърз?

Срещу първо темпо при добро посрещане и атака в края на мрежата, един по-нисък състезател чисто физически няма тази възможност. Той трябва да скача повече за да може да може да пренесе ръцете си, да ги вкара в другото игрище,  да блокира централния противников нападател. Докато при един по-висок централен се изисква по малък отскок, съответно от там времето което той ще слезе на земята е много по малко.

Кои са най-интересните центрове срещу които си играл в исторически план?

За мен определно един от най-добрите центрове и срещу когото ми е било най-трудно да играя е холандеца Бас Ван Де Гор. Уникален състезател, играеше във времето когато още нямаше либеро, беше висок 212 см, което за онези години беше гигант. Можеше да посреща, можеше да играе защита, можеше да напада, можеше всичко. Имайки предвид и височината му , скачаше, беше атлетичен , намираше топката на една височина, която беше немислима за повечето центрове. Имаха и много висок разпределител тогава Петер Бланже, и това беше двойката срещу която бе кошмар да играя. Предпочитах да изиграя четири мача един след друг срещу всички други, но не и един гейм срещу тях двамата.

Ходът на Владимир  Алекно на олимпиадата в Лондон през 2012, да изкара центъра Мусерски на диагонал, това  доказва ли , че центровете може да не скачат като гламави, а имат и сериозни качества като крайни нападатели?

По-старите поколения волейболсити, които можеха да посрещат начален удар, можеш да ги ползваш и в края според мен, без много проблеми. Да, може би има разлика при атаката на крайния нападател и на центъра, но пък той ще прави по-добра блокада. Ако посреща, компромиса няма да бъде толкова голям. Днешните центрове, може да съм предубеден, но някои от тях не знаят какво е подаване отдолу. Ако им се наложи да посрещат, сигурно няма да се справят много добре. Може би с тази цел вкараха поста на либерото. Идеята на Алекно тогава, се оказа изключително успешна. Мусерски е феномен, не съм играл срещу него, но съм заставал до него и се почувствах неудобно. Ако трябваше да застанем един срещу друг през мрежата, сигурно щях да се почувствам още по-неудобно.

След толкова много изиграни мачове на клубно, на национално ниво, останал ли някакъв мач, който си изиграл в центъра, като игра, като точки , като принос?

Може би най-ярко се откроява, световната лига 1996 година в Бразилия. Срещу Куба, тогава бях много млад, в отбора бяха Димо Тонев, Ники, Желязков, Петьо Узунов, а аз бях млад  дихател. Започна мача, поведоха ни 2-0, и тогава рководството реши да ми даде шанс за изява, аз естествено бях с цвета на бял лист. Краката леко ми трепереха, но в крайна сметка си казах, е какво пък толкова, давай. Срещу отбора на Куба, отбор който, тогава беше наистина невероятен отбор. Беше много тежък мач със интересен сценарии, от 0-2 успяхме да обърнем резултата  до 3-2. Това е един от мачовете, които най-ярко съм запомнил. Може би, тогава успях да заява себе си в националния отбор. Защото преди това, предимно носех водата.