Психическата сила, невидимата сила във волейбола

Alfredo Cabero

Мисля, че е комбинация от много фактори.

Разбира се, списъкът е дълъг: строга физическа подготовка, прецизно планирани приятелски мачове, солидни тактики на играта, технологии за подобряване на представянето, усъвършенстван статистически анализ, инфраструктура на най-високо ниво, специализиран треньорски щаб…

Но дори когато всичко това е налице, не винаги е достатъчно.

Има и нещо друго. Нещо невидимо, мощно, решително: психическа сила.

Когато гледате фигури като Новак Джокович, Рафаел Надал, Майкъл Джордан, Серена Уилямс, Юсейн Болт, Симон Байлс или Майкъл Фелпс да се състезават, това, което е поразително, не е само физическият им талант, а способността им да издържат на напрежение, да останат фокусирани под екстремен стрес, никога да не се пречупват, да вярват дори когато всичко изглежда загубено. Този железен манталитет, този абсолютен фокус върху целта, тази непоколебима воля никога да не се отказват, е това, което често ги е извеждало на подиума отново и отново. И това не се тренира с тежести или повторения. То се култивира, укрепва и изгражда.

Ненаситният глад

Спомням си с особено възхищение разговор, който проведох с легендарния Карч Кирай, един от най-великите играчи в историята на волейбола. Той ми разказа как американският отбор се е подготвял да спечели златото в Лос Анджелис през 1984 г., да го повтори в Сеул през 1988 г. и да спечели всички големи турнири на своята епоха: Световното първенство, Панамериканските игри… Разбира се, те са тренирали усилено. Разбира се, те са имали брилянтен треньорски щаб. Но според него това, което наистина е направило разликата, е бил техният ненаситен глад за победа.

Тази вътрешна мистика, която не се вижда в статистиката, но се усеща на игрището. Психологическа сила, която ги правеше несломими. Дори в неблагоприятни мачове като незабравимото 0:2 срещу Аржентина на Игрите в Сеул, в което те успяха да обърнат резултата до 3:2 с чиста смелост и устойчивост. Карч също си спомни, смеейки се, как на тренировка преди Олимпийските игри те почти се сбиха със съотборниците си. Не от вражда, а защото нивото на вътрешно търсене беше толкова високо, че всяка точка беше война. Както е разказано в книгата на Шон Мъри „Ако златото е нашата съдба“, това не беше просто външна конкуренция: те също се тласкаха един друг до краен предел, ден след ден.

photo:amor por el volleybol

Лудостта на победата

Видях тази енергия и в кубинските женски отбори през 90-те години на миналия век, с Мирея Луис като емблема. Просто гледайте няколко видеоклипа от мачовете им, особено срещу Бразилия на Олимпийските игри в Атланта през 1996 г., за да усетите огъня им: бойни викове, необуздани празненства, свирепи погледи. Те играеха със смесица от физическа сила, изпипана техника и емоционална интензивност, която беше плашеща още преди първия сервис. Играеха така, сякаш всяка точка беше самият живот.

Днес, с международни турнири, провеждани през цялата година, с играчи, пътуващи по света и имащи достъп до по-добри ресурси от всякога, продължаваме да виждаме, че не всеки стига до върха. Много отбори имат техниката, физиката, опита… но нещо липсва. И това „нещо“, толкова често, е най-трудното за постигане: печеливш манталитет. Дълбока убеденост. Вътрешен пламък, който никога не угасва.

Може ли да се тренира психическата сила?

Раждате ли се с нея? Това е големият въпрос.

Може ли да се тренира психическата сила? Или е вродена черта, огън, който някои просто носят в себе си? Нямам окончателен отговор. Но това, което съм виждал отново и отново, чрез стотиците интервюта, които съм провел за Amor por el Voleibol, е, че великите шампиони не само имат физическа сила, но и мощен вътрешен наратив. Те вярват в себе си. Те са наясно с целта си.

И не се отказват. Никога.