Петко Петков: На времето и мишките ни познаваха в залата.
Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.
Петко Петков е роден на 17 май 1958 година в Димитровград. Той е 7-кратен шампион на България с екипа на ЦСКА в периода 1979-1987. Един от основните стълбове на „армейците“ в онзи период, както и на националния ни отбор, с който печели олимпийски сребърен медал от Москва 1980, както и бронзови отличия от световно и европейски първенства.
Г-н Петков, какво помните от първата тренировка с екипа на ЦСКА?
– Влязох в казармата, като по това време бяхме в „Чавдар“. За първите ни тренировки, преди да дадем клетвата, ни караха с рейс и ни връщаха, като те бяха по-леки за новобранците, защото ние се учехме покрай големите имена на ЦСКА. Учиш се да прохождаш, а като проходиш си разбрал, че вече си нещо.
А кога дебютирахте при мъжете на клуба?
– Още в първата година, но по онова време нямаше твърда позиция и се въртяхме. Аз играех като Димитър Златанов, на почти всеки пост. В началото стартирах като четворка с поемане, а след това станах централен в националния отбор, тъй като там имаше нужда от такива играчи. Бях най-ръстовия ни играч, с много висок блок и бързи крака, след което си продължих така и в ЦСКА. Даже започнах с номер 4 на фланелката в началото, но след това сложих номер 7.
Може ли да разкажете как стана така, че започнахте като четворка, за да се стигне до преквалификацията?
– Всичко бе в името на националния отбор. Гръбнакът бе от ЦСКА, Левски, Славия и един-двама от Локо Пловдив. В този период Димитър Каров ни беше треньор и при него започнах като четворка, след това се преквалифицирах, въпреки че еднакво добре играех като четворка и в центъра.
Къде обаче се чувствахте най-добре?
– В центъра. Но играех централен с поемане. Това беше голяма рядкост, вече няма такива волейболисти. Златанов и той като мен беше. Имахме сходен стил.
Какви бяха спецификите на тези два поста?
– Четворката е по-натоварваща по отношение на това, че трябва да имаш поемане и да отиграваш в четири. Докато централният пост, не е само мое мнение, е най-неблагодарният. Централният, с комбинациите от наше време, можеше рядко топката да стигне до него. Но тогава волейболът бе много комбинативен, докато сега е много силов.
Можете ли да отличите един мач или период, който бе най-силен за вас?
– Много са, за да отлича един. В мое време най-хубавите ни мачове бяха с Левски и Славия, защото още в началото на всеки сезон се знаеше, че един от тези три клуба ще е шампион. ЦСКА беше печатницата на волейболистите в България.
На какво ви научи престоят в клуба?
– На най-важното – дисциплина, отговорност, другарство и колективизъм. Без тези неща волейболът, където и да е, не само в ЦСКА, ще е на доста по-слабо ниво. А в ЦСКА имаше невероятна дисциплина, защото и до ден-днешен съм се научил, когато ходя някъде, да съм 10-15 минути по-рано. Ако съм точно на време, имам чувството, че съм закъснял.
Как се справяхте с отговорността и напрежението?
– В годините всичко опира до рутина и опит. Идва един момент, в който не се влияеш от шума на публиката, ругатни, провокации или такива неща. Единствено първите една-две точки, ако изобщо има напрежение, след тях то изчезва.
Бихте ли отличил треньорите, които повлияха най-много за израстването ви в клуба?
– Аз съм от Димитровград и първо ще отлича хората, които ми помогнаха да направя първите си стъпки. Това са г-жа Еринджикова, която ме взе да играя волейбол от училище. Аз съм и от волейболно семейство, баща ми Васил Павлов беше проектонационал, на много високо ниво към онзи период в Димитровград. След това в ЦСКА бях при Димитър Каров, който бе сменен от Джиго (Иван Сеферинов) за известно време, за да дойде ерата на Милко Караиванов. За мен голям треньор, психолог, организатор и обединител. Ще ви кажа една случка, която действа на психиката. Имахме мач за Купа Европа, на входа на залата блещукаше една мижава лампа, нищо особено. Но той ни каза „ще вземем игрището, където лампата да ни е в гърба, за да им свети в очите“. Тя нищо не свети, но просто от психологическа нагласа и вече мислиш как ще ги биеш. Такива дребни неща, които обаче след това ни носеха предимство. Но най-голям дан има Васил Симов. За мен е може би най-големият треньор за всички времена, както при жените, така и при мъжете. Златанов също ми беше една-две години треньор.
А кои са съотборниците, с които се чувствахте най-добре на терена и ви останаха най-близки?
– Борето Кьосев, Милчо Натов, Милчо Миланов, Стоян Гунчев, Пламен Христов… Не искам да пропусна някой. Но беше страхотен колектив, невероятен. За съжаление, единственото, което не успяхме да постигнем, бе да спечелим нещо в Европа. Няколко пъти бяхме участник на финална четворка, но не и да я спечелим. Това ни липсва на нашето поколение, което в националния отбор се реализира на всяко голямо първенство.
След периода в ЦСКА заминавате за Италия. Лесно ли ви се получиха нещата там?
– Аз бях Последния Мохикан, който го пуснаха на преклонна възраст в чужбина. На 30 години, а след мен вече отвориха вратите за останалите, като Любо Ганев и неговото поколение, които на по 21-22 години заминаха. Имаше едно събрание, на което дойде шефът на ЦСКА, треньор беше Златанов. Аз исках да изляза поне за няколко сезона да поиграя в Италия. Тогава той пита „Без него ще станем ли шампиони?“. Златанов помълча, а аз го бутам с крака под масата и той отговори: „Никой не е незаменим, ще се постараем да станем и без него“. И тогава шефът даде разрешение да замина. Законът бе такъв, че трябваше да си навършил 30, но дори и тогава ставаше с решение. Продадоха ме в третия по сила клуб в Италия Падуа и така продължи кариерата ми. Имах проблеми в първата година да се адаптирам, защото бях сам. Бил съм навсякъде по света, но едно е да отидеш за една седмица и да се върнеш, а друго е да се адаптираш като живот. Семейството ми дойде по-късно и в началото ми беше много трудно.
Какво мислите за състоянието на ЦСКА и проблемите на клуба с базата?
– За мен това е геройство. ЦСКА, както съществува, е геройство. Всяка година проблемите са едни и същи, лабиринтът е много голям, но въпреки това ЦСКА съществува. Тази година отборът върви много добре. Разликата от нашето време е тази, че нас ни събираха от цяла България, с много добри треньори и за две години минаваш от юноша директно при мъжете, в голямата игра.
Какво бихте пожелал на настоящите играчи на тима?
– Материалната база в днешно време е много важна, въпреки че ние в тази зала и мишките ни познаваха в онези години. Но волейболът се развива, става много по-силов, с по-големи зали, центрове за възстановяване. Оттам тръгват нещата – база, треньори, играчи. Съвкупност от неща е. Пожелавам им, на фона на всички проблеми, да продължат да бранят емблемата на клуба и да дават най-доброто, на което са способни. Искрено се надявам ЦСКА да просперира, защото това е клуб с традиции, с най-много медали през годините.
Разкажете ни и нещо, което малцина знаят – играл сте баскетбол, бил сте и лекоатлет…
– Тренирах и други неща в първите си години, така е. Играл съм и баскетбол, защото в началните ми години Димитровград имаше много силен баскетбол, дори по-добър от волейбола. Имаше едно правило тогава, за да съществува баскетболен отбор, средният ръст трябваше да е от 1.90 нагоре, горе-долу. А аз вече бях 2 метра и отидох да тренирам известно време. И после говореха, че съм най-добрият баскетболист сред волейболистите. Човек трябва да опита от всичко. Една година тренирах с учителя ми по физкултура, който ми каза, че ще стана шампион по лека атлетика на висок скок и станах най-добър на хасковска област със 175 см резултат.
Трябва да влезете, за да публикувате коментар.
+ There are no comments
Add yours