Фактите срещу волейболния шовинизъм

Георги Христов

Може и да не е най-уместно тук да правим паралел между знаменития политически памфлет на Ботев в подкрепа на Парижката комуна, събитие, разтърсило Европа преди повече от 150 години и сравнително дребнавите, но гласовити виртуални (и не само) ежби нежду пишман градоначалници и обикновени волейболни запалянковци от източната и от западната част на Родината. Но някак си избраното от поета-публицист заглавие ми легна добре в просъницата и направи така, че онова, което от повече от седмица витае неориентирано в бедно обзаведения ми горен етаж, да се излее сравнително леко и безболезнено в този плах опит за структурирано лирично отклонение.

Първо: Столица ли е „Столицата на волейбола”. Ако все пак ние знаем, кой е авторът на всеизвестното възклицание „Господ е българин!”, то съвсем не е ясно кой е измислил прекрасния образ за обичаната Варна – „Столица на волейбола”. Това не е толкова важно. Важното е да признаем, че това красиво сравнение няколко десетилетия поред съвсем заслужено добавяше още една столичност на морската ни столица. София става столица по решение на свиканото в Търново първото Велико народно събрание от 1879 г., когато в града е имало 11 694 жители, 2 училища, 10 хана, 120 дюкяна и 3306 къщи. Видно е, че и тогава българският парламент е взимал безумни решения, не е като да няма приемственост. Но София си е столица само веднъж, а Варна – два пъти. Единият път – на морето, вторият – на волейбола. И пак казвам – напълно заслужено!

photo:volleyball world.com

Защо е заслужено Варна да е Столица на волейбола? За да се опитаме да отговорим на този въпрос ще трябва да се върнем доста назад в мракобесното комунистическо минало. Архитектурното бижу на края на Приморски парк е открито в далечната 1968 г., когато списващият тези редове се е подвизавал подобаващо в 4-та група на 55-та детска градина в София. Сградата е толкова изящна, удобна и функционална, че правителството на братска Нигерия пожелава и получава на бартерна основа нейно копие, което и днес краси столицата Лагос. След реконструкцията през 2014-2015 г. Дворецът разполага с малко над 5 100 места. Зала Универсиада в София е завършена през 1961 г., разполага с 2 300 места. Двайсет години по-късно в нея женският отбор по волейбол на България става европейски шампион, надвивайки хегемона СССР, а изигралата страхотен мач почти дебютантка Мила Рангелова – Кьосева заби такава последна точка, че стените на Универсиада още отекват. Домакин на шампионата през 1981 г. е също залата в Перник. Зала Фестивална в София е завършена през 1968 г., има над 2 000 места и през 1970 г. е домакин заедно със залите в Ямбол, Хасково и Кърджали на злощастното Световно първенство за мъже, където аха-аха да станем първи, но ГДР-то ни обърнаха в тайбрека. За споменатите дотук извънстолични зали поради етични причини и сегашно състояние можем да говорим или само с добро или нищо. Та думата е, че в продължение на над 40 години, чак до 2011 г.

Дварецът във Варна е най-модерното и най-голямото покрито спортно съоръжение в България, даващо възможност за изява на спортисти от различни спортове и на тяхната вярна публика. Съвсем естествено е с нарастването на интереса към волейбола у нас, в Европа и по света и с увеличените изисквания на европейската и световната волейболни конфедерации към организаторите на крупни събития, Варна безапелационно да бъде единствената възможна българска волейболна дестинация от международния календар през последното десетилетие на миналия век и първото на този. Нямаше как Ямбол, Кърджали, Пазаджик, Пловдив и други да бъдат „волейболната столица на България”. Не защото там волейболните запалянковци са по-ниско качество или не искат да гледат волейбол на най-високо ниво, а защото в родните им градове няма материална база за крупни международни спортни мероприятия. Нямаше и още няма, това е! А нещата в София се промениха с откриването на столичната Арена през 2011 г. Още в деня на откриването не с какво да е, а с волейболна среща между мъжките национални отбори на България и Сърбия, се разбра, че залата със своите 12 500 места дава чудесни възможности за спорт и ще бъде пълна при всеки заслужен интерес. Така беше и по време на двете мъжки волейболни олимпийски квалификации през 2012 г., така беше и по време на Европейското първенство за мъже през 2015 г.

Photo:volleyball world.com
Европейското първенство през 2015 г. завърши един успешен тригодишен цикъл за мъжкия ни национален отбор по волейбол, започнал с Олимпиадата в Лондон, ознаменуван с няколко участия на полуфинали, а четворката на света и на Европа беше постижима цел. Интересът към това събитие беше прогнозируем, София беше посочена за домакин още при подаване на документите.Тогава софийската Арена беше подходящото място, залата се пълнеше, ехтеше и подкрепяше неистово отбора за всички родни мачове. Когато кандидатствахме за домакинство при мъжете за Евроволей 23, отборът ни вече беше изпаднал от елита, борехме се за оставане в Лигата (добре, че изгониха Русия), интересът към отбора спадна драстично и правилно Варна получи домакинството. Въпреки слабата игра на тима ни и на този шампионат, публиката безрезервно и при пълна зала стоеше зад състезателите. В София залата би изглеждала тъжно полупразна тогава, макар че броят на заетите места нямаше да е по-малък.

Преди година кандидатствахме за организиране на Евроволей 26. Изходните позиции на отбора ни си бяха същите, както и през 22-ра-23-та година. Лошо представяне, спорадични избухвания в отделни геймове или мачове, място в ранг-листата – в края на 2-рата осмица и в началото на 3-тата. Успехите на подрастващите предвещаваха светло бъдеще, но целта си беше 2028-ма, Олимпиадата, за нея се надахме. Правилно за домакин беше посочена волейболната столица Варна. При очаквано класиране на Световното във Филипините в десетката, Дворецът отново щеше да е най-точното и най-подкрепящото за момчетата място. Но… Дяволът си няма работа… За беля играхме заслужено финал, за беля показахме волейбол от най-висока класа и силен характер. За беля момчетата ни станаха любимци на волейболните запалянковци от цял свят. За беля се получи заслужено грандиозно посрещане. Шум, срещи, медии, истерии… Изведнъж – всички обичат Реймънд, всички искат да се отъркат у него, всички искат на волейбол. Майките се втурнаха към волейболните училища да записват отрочетата си. Фейсбук групата на Националния волейболен фенклуб за седмица порасна от 12 000 на 19 000 члена. Зароди се тревога за билети за предстоящето през следващата година голямо събитие. Полша попадна в групата ни, а тя се движи с 1 000 – 2 000 привърженици дори във Филипините, ако забелязяхте. От капацитета на залата във Варна извадете 2 000 места, които по задължение се блокират от Федерацията за ВИП гости, билети за гостуващи отбори, медии, Фенклуба и други таквиз навлеци. Като добавим, че ние по нашенски ще се сетим да търсим билети час преди събитието, а поляците и другите гости ще чукат в несвяст по компютрите в първия час след отпускането на скъпоценните талони. При равни други условия за седемте мача на националите ще присътват наживо общо над 50 000 волейболни запалянковци повече в Арената в сравнение с Двореца.Това си е едно Велико Търново например. Наживо. А приходите от билети, които ще отидат за по-нататъшно развитие на волейбола в България? А приходите от реклами при зрители наживо около 2 пъти и половина повече, които също ще отидат за същата кауза? Е, не е ли тесногръдо и болно-шовинистично да приемаме с крясъци, ругатни и псувни решението за смяна на домакинството?

photo:volleyball world.com

Второ: Варненската публика е най-най-най-вярната, най-най-най-преданата волейболна публика в България. Спорно е. Аз лично никога от моята порутена камбанарийка никога не гледам на запалянковците на големи и малки, на обикновени и заслужили. Всеки един от нас, дори този, който за първи път е решил да се докосне до магията на изживяванията в залата, дори този, който кротко седи ей там „в гълъбарника”, на най-крайното място на най-високия ред и не щурее в сектора на съмишлениците на Фенклуба, си е първокласен запалянко, отделел от времето си и парите си, за да съпреживява волейбола както той си го усеща. Варна живя красиво и щастливо с волейбола на мъжкия ни тим повече от 20 години по силата на абсолютното си конкуренто предимството да му предложи дом, подкрепа и утеха, когато му бяха нужни. Ако друг някой голям български град имаше това абсолютно и уникално предимство, той също щеше да се справи не по-зле. Затова, според мен, варненската публика не е изключителна, тя не е по-по-най. Няма да забравя един поучителен уикенд в Двореца. Мъжкият ни отбор играеше в късните часове мачове от Световната лига, а женският – в ранните в срещи от Европейската лига. Билетите се продаваха отделно. Сещате ли се колко представители на „най-великата волейболна публика” посетиха мачовете на жените? Колко обидно празна беше залата за мачовете на Лъвиците? За тези срещи в залата бяхме 50-тина човека, повечето гости на града, барабар с официалните лица и децата, които сбират топките. Само час след края на женския мач Дворецът се пълнеше до тавана. И друго – вече повече от 15 години в групи от 10-20-30 и повече човека обикаляме Европа, а вече и света, за да подкрепяме националните отбори на България от всеки пол и възрастова група. Сещате ли се колко варненци пътуват? Да, правилно – николко. А има хора, които идват от градове като Карлово, Палвикени, Дупница (с извинение) и други малки населени места, които харчат от годишните си отпуски и средствата си, за да правят така, че и в чужбина тимовете ни да се чувстват като в Двореца.

photo:volleyball world.com

Званието „Столица на волейбола” не е пожизнено и абсолютно във време на конкуренция на градове, зали, удобства. Веднъж получено, то трябва да се отстоява с работа, а не с натякване за заслуги от отминали славни времена. Като прибавим и щастливите обстоятелства, които промениха драстично поведението на българската волейболна публика и на обществото ни към мъжкия ни тим, вярвам, че решението за смяна на една великолепна зала с друга по-голяма и също тъй великолепна е добро за отбора ни и за волейбола у нас като цяло.

Нека Двореца получи следващото голямо международно домакинство на женския ни национален отбор. Ако той се напълни – шапки долу! Тогава най-големите волейболни запалянковци ще докажат, че не са като онези, които им откраднаха домакинството, че не тичат след успеха, а го търсят и покрепят безрезервно. Справедливо, не ли?

В „Смешен плач” Ботев нарича Париж „столицата на разврата”. Но Париж векове успешно отстоява това си звание в жестока кенкуренция, даже и с няколко български градове. И те така…