Цветана Божурина: Случилото се с малката зала на ЦСКА бе безобразие.
Цветана Божурина е родена на 13 юни 1952 година в Перник. Тя е трикратен шампион на България с екипа на ЦСКА, с който печели още КЕШ и КНК. Една от най-добрите нападателки на клуба в периода между 1977 и 1982 г. Легенда и на националния ни отбор.
Г-жо Божурина, как се стигна до трансфера ви от Академик в ЦСКА и как премина този предох?
– Винаги съм казвала, че съм родена на точното място в точното време. Ако не бях родена в Перник, сигурно нямаше да срещна хората, които ме вкараха във волейбола. А ако не бях от онова време, нямаше да играя с Верка (Стоянова) и Мая (Стоева), Руми (Каишева) и при Васил Симов. Така че клишето за мен е напълно валидно. Аз бях с високи мечти и преди да заиграя волейбол вече вярвах, че ще стана Заслужил майстор на спорта. Мечтаех за Париж и бях сигурна, че ще отида и там. Целех се високо и дори записах да уча право, защото баща ми беше следвал право. Така ме приеха в Академик и 77-а година, след разочароващи резултати с националния отбор, бях завършила семестриално и трябваше да сменя клуба. В ЦСКА беше Стефан Божков и професор Георги Христов, които се застъпиха за мен. Но най-важния човек, заради който отидох, беше Мария Минева. Тя говори с ръководството да ме вземат, с нея бяхме в една стая в националния отбор. Така подписах с ЦСКА и станах лейтенант.
А какви са спомените ви от началото с клуба?
– Първата ми тренировка бе при Васил Симов, който също е перничанин. С него не се бяхме засичали преди това, назначиха го след моето идване. Но по този повод стана една революция в ЦСКА. Мая, Верка и Руми настояваха Райо Шаханов да остане треньор, защото бяха свикнали с него. Докато за мен трябваше да е Васил Симов, като надделяхме с Мария Минева и Лили Ленкова. Времето показа, че сме били прави. И дори сега, когато ме канят да говоря с млади волейболистки, им разказвам за една от неговите тренировки. Той ни нареди една зад друга и през мрежата ни хвърляше елементарни топки. Ние, надъхани, започнаха да летят топки, но нито една не отиваше на главата на разпределителя. Сега му казват „фрий бол“, която е най-важната в играта. В онова време разпределителите не скачаха, както сега, за всяка топка. И идеята му бе топката да върви бързо и остро, за да правим скоростни атаки и да изненадаме защитата.
Кои бяха първите ви по-значими мачове с отбора?
– Може би това бе финалният мач от първия ми сезон с ЦСКА, срещу „Левски“. Пролетта на 78-а година. Зала „Христо Ботев“ я пазеха с конна полиция, беше препълнена. Страхотно, емоционално преживяване. Загубихме първия гейм, след което спечелихме с 3:1. Наистина запомнящ се двубой.
А кой ви беше най-силният?
– Този със сигурност бе един от най-силните. Климент Величков, бог да го прости, много голям журналист, беше написал страхотна статия във вестник „Старт“. 8 години „Левски“ беше непобедим. Но аз отидох в ЦСКА и станахме шампионки още в първия ми сезон. След това спечелихме и Купата на национални купи, през 82 година. Това също бе един от най-хубавите ми мачове. Емблематичен за онзи период.
Кои бяха най-близките ви приятелки в отбора?
– Най-близка, материално и морално беше Мая Стоева. С нея живеехме на един етаж в „Слатина“. Всяка сутрин ходехме заедно на тренировка. През зимата моето „фиатче“ не палеше и се налагаше да ме бута (смее се). Тя, Верка, Руми, Ленкова, като цяло ми бяха най-близки.
Вече казахте за Васил Симов, но има ли и други треньори, белязали кариерата ви в клуба?
– Той е белязал не само моята кариера, но и на цяла плеяда наши волейболистки от онзи период. След него и Митьо Димитров, много приятен и интелигентен човек и треньор. Джиго също, който ме ориентира 82 година да играя в Италия. Васил Симов ме пенсионира в националния отбор, Иван Сеферинов в ЦСКА. Тогава бях в страхотна форма и си мислех, че няма да има нужда даже да тренирам в Италия, защото по онова време не ги брояхме за стока тях. Но не се оказа точно така…
Разкажете за този период.
– Когато отидох в Равена, те вече бяха две години шампионки, след това спечелихме титлата още 9 поредни години. Там имам много силни мачове, но бях минала през ръцете на Верка Стоянова и Васил Симов все пак. Но адаптацията не ми бе никак лесна. Вече 40 години съм там, но в началото бе много трудно. Всички момичета работеха, тренираше се само вечер, а аз бях свикнала на доста по-тежки натоварвания. Дадох си сметка, че за да съм на ниво, трябва да дам всичко от себе си, защото момичетата наистина бяха добри, а и с 10 години по-млади от мен. Публиката също се съмняваше много, че ще направя нещо, но аз и сега, като се срещам с директора на клуба, той казва „Ти ни даде европейския стил на мислене в играта и на поведение“.
Кой ви насочи към поста на нападател?
– Аз бях 11 години в националния отбор и почти винаги съм била най-висока. Бях и леко тромава и много ми харесваше да забивам. Моят треньор Никола Тасов в Перник обърна голямо внимание на техниката ми на забиване. Тогава открих моя удар – остър диагонал в зона „четири“ и трудно ме хващаха на блок. В зона „две“ удрях по правата, в центъра прострелни топки от Верка получавах, но нападението ми вървеше, друго не ме интересуваше. Това бе любимото ми занимание по време на тренировка. Посрещането не ми беше присърце, една от слабите страни ми беше, а най-слабата бе блока. Трябваше да отида в Италия, за да се специализирам в това отношение.
Кои са важните елементи за един нападател?
– Трябва да има техника. Сега е много по-трудно, защото играта е по-бърза, състезателите са много по-атлетични. Преди 40 години бях най-висока, а съм 180 см, сега ще играя като либеро… Но виждах играта и много наблягах на атаката. Треньорът ми в Перник бе поставил така ръката ми, че да стои високо. Не съм имала висок отскок, но винаги забивах над блока и много силно. В Мексико, с националния отбор, така ударих една бразилка в главата, че я изнесоха с носилка, беше припаднала.
Как се справяхте с отговорността и напрежението в ЦСКА?
– Не бих казала отговорността, а гордостта и чувството да си част от ЦСКА. Васил (Симов) по много човешки начин правеше така, че да си даваме ясна сметка в кой клуб се намираме. Въпрос на лично отношение е. Ние бяхме много отговорни, защото на това те учи и самият клуб. Всички имахме такова отношение, с изключение на Мая Стоева (смее се), която бе много разсеяна.
Имахте ли тежки периоди в клуба?
– Не бих казала. Преди да отида в ЦСКА имах контузия, фамозния доктор Шойлев ми оперира коляното, но се възстанових. Бях 5 години в ЦСКА, но две години паднахме от „Левски“, което си бяха тежки моменти. Но като цяло си беше безкраен празник, защото правехме това, което обичахме, играехме в европейските турнири, често ходихме по ресторанти, театри, страхотен колектив, така че това бяха страхотни години.
Следите ли какво се случва с клуба сега?
– Да, следя, макар и от Италия. Много съм благодарна за онзи празник, който направиха от ЦСКА през 2018-а, когато минахме всички на стадиона, от всички спортове, аплодираха ни пълните трибуни. Беше невероятно и дори сега се разчувствам, когато го говоря.
Какво мислите за ситуацията с базата на ЦСКА?
– Бях много възмутена, когато стана онзи скандал с малката зала, в която тренираха децата и ни я взеха. Това е безобразие и ще се разплача, като говоря за това. Не може волейболът, един от най-важните спортове в България, да се намира в това състояние в момента. Да не говоря за ЦСКА и всичко онова, което се причинява на клуба с базите. Да изгонят децата от залата, това беше безобразие!
Какъв съвет бихте дали на състезателите ни?
– Да правят това, което обичат – да играят волейбол! Волейболът е проста игра за умни хора. Времената са лоши, но волейболът обединява, носи много позитиви, приятелства, страхотни моменти.
Разкажете за вашата журналистическа кариера? Кое е по-лесно, да сте волейболист или журналист?
– Всичко покрай мен е суета. Дори съм казвала и преди, че ако не бях толкова суетна, сигурно щях да съм най-добрата в света, докато играех. Не бих се определила като журналистка, нямам такова самочувствие. Още повече, че живея с наистина един невероятен журналист, който е много висока летва. Пиша от време на време, но нищо сериозно и никога не е било.
С какво се занимавате в момента?
– С четене на книги.
Трябва да влезете, за да публикувате коментар.
+ There are no comments
Add yours